Когато в късната есен на 2026 година водите в западната част на Казанлъшката котловина отново започнат да отстъпват под тежестта на есенните ветрове и сухите следобеди, от лепкавата, напукана тиня на язовир „Копринка“ изплува нещо много по-зловещо от изхвърлените автомобилни гуми, пластмасовите бутилки и ръждясалите скелети на отдавна забравени лодки. Изплува самата анатомия на българския преход, утаена върху костите на една от най-блестящите древни цивилизации в Европа.
Днес малцина от преминаващите по 834-метровата корона на стената си дават сметка, че под краката им, зад 44 метра бетон и стомана, не просто се плискат 142 милиона кубически метра вода, а се разиграва тиха, методична и безпощадна икономическа, археологическа и екологична дисекция на държавността.
В разследване на Свободния информационен канал събрахме парчетата от този разбит пъзел, в който се преплитат сенките на комунистическите трудови лагери, приватизационните подаръци на прехода, енергийните борсови хватки, иманярските набези в нощта и безсилието на институциите, които десетилетия наред си прехвърлят топката върху брега на един водоем, превърнат в ничия земя с твърде много скрити господари.
Всичко започва много преди багерите и взривовете да разкъсат тялото на Розовата долина. Още в периода между 1923 и 1928 година инженерите от Водния синдикат „Тунджа“ чертаят плановете за овладяване на капризната река, но едва след 1946 година новата народна власт превръща проекта в идеологически монумент, кръстен на Георги Димитров. Официалните хроники от онова време преливат от възторжени репортажи за младежките бригадирски ентусиазми, за песните край лагерните огньове и за победата на социалистическия човек над природата. Истината, останала зазидана в спомените на местните старци и в прашните архиви на Трудова повинност, е далеч по-мрачна и мирише на пот, взривен прах и безименни гробове. Най-тежките изкопни дейности в скалния масив и в леглото на бъдещия водоем са извършвани при нечовешки условия от трудоваци и политически затворници, чийто живот не е струвал повече от кубик излят бетон. При срутванията на земни маси и при честите инциденти с динамит десетки мъже остават завинаги под основите на съоръжението, без имената им някога да влязат в тържествените доклади при откриването на хидровъзела през 1955 година. Така още в самото си зачатие язовирът е заквасен с цената на човешко мълчание и насилствена забрава.
Абсолютният връх на това варварство обаче настъпва между 1948 и 1954 година, когато кофите на багерите се удрят в дялани каменни блокове и разкриват пред очите на експедицията на професор Димитър Димитров единствения цялостно запазен тракийски град в България. Севтополис, столицата на Одриското царство, издигната от цар Севт Трети в края на IV и началото на III век преди Христа, възкръсва изпод земята с впечатляваща 890-метрова крепостна стена, с правоъгълна улична мрежа по античен образец, с каменна канализация, водопровод, дворец-храм и светилище на Дионис. За световната наука това е откритие, съпоставимо с най-големите археологически сензации на двадесети век. За партийните функционери в София обаче древната столица е просто досадна пречка пред графика за пускане на турбините. Въпреки отчаяните молби на учените за промяна на проекта или за изместване на чашата на водоема, решението е безмилостно. На археолозите е даден кратък срок да прерисуват плановете, да приберат най-ценните монети и керамика, след което през 1954 година тежките стоманени шлюзове се спускат и ледените води на Тунджа поглъщат двореца на Севт Трети. Десетилетия по-късно, през 2005 година, архитект Жеко Тилев подарява на Община Казанлък визионерски проект за изграждането на кръгла защитна стена с диаметър 420 метра насред самия язовир, която да отводни и експонира Севтополис като уникален световен музей под открито небе. Проектът, оценен на около 200 милиона лева, събира аплодисментите на международната общност, но потъва в същото институционално блато, в което лежи и самият град, защото държавата така и не намира воля, финансиране и яснота кой всъщност притежава дъното на този водоем.
Именно тази умишлено поддържана мъгла около собствеността е ключът към разбирането на всички съвременни схеми около „Копринка“. По закон язовирът е комплексен и значим обект, публична държавна собственост, но на терен властта над него е разкъсана между Националната електрическа компания чрез предприятието „Язовири и каскади“, държавното дружество „Напоителни системи“, Министерството на околната среда и водите, областната управа в Стара Загора и местната власт в Казанлък. Когато дойде ред да се носят отговорности за незаконните постройки, за бетонните кейове, за фургоните и частните понтони, превзели бреговата ивица в землищата на Копринка, Долно Сахране, Горно Черковище и Виден, всички институции вдигат рамене.
На специална среща в Министерския съвет през януари 2024 година кметът на Казанлък Галина Стоянова директно обвинява държавните структури, че не сезират строителния контрол и допускат тихо заграбване на брега и безконтролно движение на мощни лодки и джетове, застрашаващи живота на хората. Отговорът на енергийния гигант е циничен в своята бюрократична чистота: като търговско дружество НЕК нямала правомощия на държавен контролен орган върху сервитутната зона. Докато чиновниците си разменят писма с изходящи номера, покрай водата никнат бетонни фундаменти под маската на преместваеми обекти за спортен риболов, септични ями се вкопават директно в чашата на водоема, а бариери и телени огради отрязват достъпа на обикновените граждани до държавния бряг. Сходна е съдбата и на старото Язовирно селище, където десетилетия наред рушащите се постройки от 1948 година и атрактивните почивни бази на първа линия стават обект на тихи прехвърляния, апорти и приватизационни маневри, превърнали ведомствения фонд в частни владения.
Истинските големи пари обаче не се крият в крайбрежните вили, а във водата, която минава през турбините. На 23 август 2004 година държавата извършва една от най-спорните сделки в енергийния сектор, продавайки на търг двете водноелектрически централи на хидровъзела, ВЕЦ „Копринка“ и ВЕЦ „Стара Загора“ с обща мощност над двадесет и два мегавата, на чешката компания „Енерго-Про България“ срещу едва 16 200 000 лева. Така частен инвеститор получава златния кран на каскадата, докато разходите по поддръжката на огромната стена, преливника с петте клапи и основните изпускатели остават на гърба на данъкоплатците. В продължение на години електроенергията от тези централи се изкупува по преференциални цени като възобновяема енергия, натоварвайки сметките на всяко българско домакинство, а след либерализацията на пазара схемата придобива още по-изтънчен борсов профил. Всеки месец Министерството на околната среда и водите утвърждава графици за водовземане, които на хартия трябва да балансират между земеделието, индустрията, екологичния отток на река Тунджа и производството на ток. На практика обаче земеделците в Тракийската низина плащат символични такси на „Напоителни системи“, докато на Българската независима енергийна борса в пиковите часове цената на мегаватчас скача двойно и тройно. Резултатът бе видян с просто око през 2020 и отново през 2024 и 2025 година, когато „Копринка“ и съседният „Жребчево“ бяха източени до критичния санитарен минимум от около 10 процента от общия им обем. Върховната административна прокуратура дори образува проверка за нецелево разходване на водния ресурс, тъй като отпуснатите количества за напояване мистериозно изтичаха през деривационния канал към турбините, оставяйки земеделските стопани без вода в разгара на лятото и сривайки нивото на подпочвените води, от които пият вода десетки села и градове в областите Стара Загора, Сливен и Ямбол.
Иронията на природата удари с пълна сила в началото на 2026 година, когато обилните дъждове и бързото снеготопене напълниха водоема до над 90 процента и принудиха властите да правят аварийни изпускания по десетки кубици в секунда, за да не залеят населените места надолу по течението, доказвайки, че управлението на водите у нас се люшка единствено между паниката от суша и ужаса от потоп.
В онези мрачни месеци, когато нивото на язовира падне до дъно и водата се оттегли на стотици метри от обичайните си граници, над оголената кал се спуска друга, още по-сенчеста армия. За черната археология пресъхването на „Копринка“ е истински празник. Под наносите на водоема лежат не само крепостните стени на Севтополис, но и десетки неразкопани тракийски могили и антични селища от Долината на тракийските царе, които никога не са били проучени преди заливането през 50-те години. Под прикритието на нощта, далеч от погледите на несъществуващата държавна охрана, иманярски бригади с модерна детекторна техника и високопроходими машини навлизат в тинята, за да изровят златни накити, бронзови съдове и антични монети, които дни по-късно потеглят по нелегалните канали към частните колекции в Западна Европа.
В същото време в коритото на река Тунджа след язовирната стена се разиграва друга класическа българска схема с обществени поръчки. Под предлог за спешно почистване на речното легло и повишаване на проводимостта му при високи води, фирми редовно изсичат вековната крайречна дървесина, която се продава като доходоносна суровина, докато наносите остават недокоснати, а парите потъват в отчети за дейности, извършени предимно на хартия. Дори системите за измерване на реално изразходваните водни маси дълго време разчитат на данни, подавани от самите ползватели, превръщайки контрола в упражнение по сляпо доверие.
Не по-малко драматична е и войната за живия ресурс в дълбините на язовира. В продължение на десетилетия „Копринка“ е беззащитна плячка за организираните бракониерски групи, които опъват километрични мрежи и унищожават рибните пасажи посред бял ден. Когато през октомври 2020 година Министерството на земеделието възлага управлението на рибните ресурси на Централната рибно-опазваща организация, реформата е посрещната с ожесточена съдебна съпротива. Конкурентни сдружения обжалват процедурата пред Върховния административен съд и успяват да блокират влизането на охраната за повече от година — време, в което водоемът е подложен на безмилостно разграбване. След като съдът окончателно потвърждава правата на организацията в края на 2021 година, доброволците пускат във водата над един милион и двеста хиляди шаранчета, бели амури и толстолоби и започват денонощни хайки срещу мрежарите. Този крехък ред обаче се срива през есента на 2026 година, след като петгодишният договор за стопанисване изтече през септември, а държавната администрация отново закъсня с новата процедура. Още в края на октомври от организацията алармираха, че в безвластието бракониерските набези са избухнали с нова, разрушителна сила, принуждавайки самите доброволци през ноември 2026 година да извършват дарителски зарибявания с над тон риба в един водоем, оставен без официален стопанин.
Към всичко това се наслагва и мълчаливото наследство на Студената война, скрито в скалите край стената. Заради непосредствената близост до оръжейните заводи „Арсенал“ в Казанлък и стратегическата опасност при евентуален военен удар водната стена да се превърне в унищожително оръжие, способно да залее цялата Казанлъшка и Старозагорска котловина за броени часове, през десетилетията на социализма в хълмовете около съоръжението са изградени секретни дублиращи командни пунктове, автономни дизелови централи и станции за радиационен и химически контрол. Днес голяма част от тези подземни бетонни лабиринти са разграбени от търсачи на скрап или запечатани без ясна представа кой носи отговорност за тяхната сигурност.
Както подчертават в анализа си колегите от Свободния информационен канал, язовир „Копринка“ не е просто хидротехнически възел, а огледало, в което се оглеждат всички хронични болести на българското управление. Докато държавата продължава да гледа на този уникален природен, енергиен и исторически феномен като на безстопанствен актив, от който всеки може да откъсне парче, водата над Севтополис ще остане мътна, а сметката за безхаберието ще продължи да се плаща от всички нас.
Източник: sik.bg