На 1432 метра надморска височина вятърът не просто духа, той стърже по оголените арматури с онзи метален, кух звук, който познават само хората, качвали се на връх Хаджи Димитър през късна есен. Мъглата тук не се стели кротко, а се блъска в посивелия стоманобетон, облизва мозайките на отдавна забравени величия и се процежда през зеещите дупки там, където някога е имало прозорци. Половин век след като партията свали насила планината, за да издигне своя футуристичен пантеон, и тридесет и пет години след като го изостави на стихиите, държавата отново реши да погледне нагоре. Този път обаче погледът не е идеалистичен, а чисто чиновнически, пакетиран в евробюрократичния жаргон на Концепциите за интегрирани териториални инвестиции и скрепен с подпис за три милиона и половина евро. На хартия всичко изглежда подредено, безупречно и хигиенизирано откъм рискове. В реалността обаче пред очите ни се задвижва една от най-старите и познати български строително-финансови схеми, в която красивата европейска фразеология прикрива класическо наливане на пари в бездънна яма, от която след броени години някой услужливо ще вдигне рамене и ще поиска още.
Логиката, с която чиновниците в Стара Загора и Казанлък продават проекта на обществото, е съшита с бял конец около мантрата за „чуждите пари“. Чухме го съвсем ясно от областния управител: нито лев от държавния бюджет, нито лев от местните данъкоплатци, а средствата, ако не ги усвоим на върха, щели да се върнат обратно в Брюксел. Това е стар похват на регионалната администрация, целящ да приспи критичното мислене още в зародиш. Само че митът за безплатния европейски обяд отдавна е разбит за всеки, който разбира как функционира общият бюджет на Европейския съюз. Тези три милиона и половина евро не падат от небето, те са формирани от вноските на всички европейски граждани, включително и от изтънелия джоб на българския данъкоплатец. Но по-важният, по-опасният въпрос, който властта упорито отказва да зададе на глас, е въпросът за алтернативната цена. Програмата за развитие на регионите не съществува, за да консервира скелети на идеологически мастодонти, а за да съживява замиращи територии. Когато община Казанлък решава да вкара в териториалния си инструмент бетонен диск на планински хребет вместо модернизация на ключова градска инфраструктура, индустриално водоснабдяване или подкрепа за реални производствени мощности, това не е безплатен подарък от чужбина, а съзнателен избор за пренасочване на колосален публичен ресурс към авантюра с крайно съмнителен икономически хоризонт.
Ако се вгледате внимателно в техническото задание на проекта, наречен евфемистично „Етап 1 – Консолидация“, ще забележите смайващата празнина между финансовия разход и крайния резултат. Държавата ще похарчи седем милиона лева, за да направи това, което нарича „затваряне на обвивката“. Нов топлоизолиран покрив и дограма. Целта, както поетично обясняват авторите на идеята, била просто „да се спре водата“ и да се спечели време. Само че за тези седем милиона лева обществото няма да получи функциониращ обект. Вътрешността на сградата ще остане същата разруха – оголен бетон, висящи кабели, рушащи се парчета камък и конструктивни елементи, които продължават да бъдат опасни за живота. Дори след като парите бъдат усвоени до последната стотинка, „Чинията“ няма да отвори врати за масовия турист, защото нито един строителен контрол и нито една пожарна служба няма да подпише въвеждане в експлоатация на сграда с разрушени интериорни инсталации и компрометирана сигурност. Инвестираме милиони, за да получим просто запечатана кутия на върха на планината, над която отново ще се вее забранителна лента.
Най-тревожният сигнал в цялата тази кампания обаче дойде от самите управляващи, които още преди да е направена първата реална копка, вече започнаха да подготвят общественото мнение за неизбежното оскъпяване. Думите на областния управител, че отклоненията при такива обекти са правило и че той предпочитал „неудобен разговор през 2027 година“, не са проява на смела прозрачност, а признание за управленски капан. Всеки експерт по големи обществени поръчки знае отлично как функционира този модел: първоначалният бюджет се залага консервативно, за да мине процедурата гладко и да не предизвика прекален обществен вой, а когато скелето се вдигне и парите започнат да текат, изпълнителите констатират скрити дефекти. На 1400 метра височина, където десетилетия наред ледът е разпуквал бетона, такива дефекти неизбежно ще излязат със стотици. И тогава, през споменатата 2027 година, държавата ще бъде поставена пред брутален шантаж. Ако проектът не бъде дофинансиран, европейската програма ще изиска обратно вече изплатените милиони заради неосъществени цели, а за да не връща парите, финансовото министерство ще бъде принудено да извади живи пари от републиканския бюджет. Така „безплатният“ европейски ремонт тихомълком ще се трансформира в поредната тежест за националната хазна.
Към това трябва да се добави и географската суровост на Бузлуджа, която чиновниците споменават само мимоходом, но строителите познават до болка. Там активният строителен сезон трае едва пет месеца. От ноември до края на април върхът е скован от ураганни ветрове, ледени бури и мъгли, които парализират всякаква механизация. Проходът Шипка и пътят нагоре са логистичен кошмар за тежка техника. В същото време поръчките са раздробени – първо обследване, после отделно проектиране, след това надзор, накрая строителство. Всяка една от тези фази по Закона за обществените поръчки крие риска от обжалвания пред Комисията за защита на конкуренцията и Върховния административен съд. В българската действителност едно обжалване лесно изяжда от шест до девет месеца. При работен прозорец от сто и петдесет дни годишно, всяко юридическо запъване означава директна загуба на цяла строителна година. Срокът от тридесет и шест месеца изглежда като наивно пожелание, което при първия институционален или съдебен трус ще рухне, заплашвайки целия времеви график на програмата.
Истинският икономически абсурд обаче лъсва, когато се повдигне въпросът за бъдещето след този прословут първи етап. Нека допуснем невъзможното: че покривът е сложен навреме, дограмата е поставена и нито лев над предвиденото не е похарчен. Какво се случва в деня след приемателната комисия? На върха остава една гигантска постройка с десетки хиляди квадратни метра площ, подложена на безпощадната планинска ерозия. Кой ще плаща текущата поддръжка, почистването на снега, застраховките, аварийните екипи и денонощната охрана? Тъй като сградата няма да функционира като пълноценен комерсиален комплекс и няма да продава билети, тя няма да генерира нито лев собствен приход. Цялата финансова тежест по поддръжката на този бетонен мастодонт автоматично ще се стовари върху бюджета на Областна администрация – Стара Загора, тоест отново върху гърба на обикновения гражданин. Години наред ще плащаме за охраната на празен затворен купол, докато някой ден следващо правителство не реши, че трябват още десет или двадесет милиона евро за следващия етап, за да не отиде похарченото дотук на вятъра.
Туристическата идилия, лансирана от ентусиастите около проекта, също издиша при първия сблъсък със суровия пазарен анализ. Опорната точка, че деветдесет и четири процента от чуждестранните посетители биха платили входна такса, звучи внушително само докато не попитате кои са тези хора. Това са пътешественици, които вече са били на мястото, привлечени от така наречения „тъмен туризъм“ и романтиката на изоставените световни руини. Магията на Бузлуджа за тези чужденци никога не е била в нейната функционалност, а в нейната гибел – в драматичния контраст между грандоманските имперски амбиции на един паднал режим и безпощадната природа, която бавно си връща върха. Санираният, облепен с изолация и затворен с чисто нова дограма монумент ще загуби именно тази своя дива, меланхолична аура, заради която обикалят фотографи от цял свят. Да се твърди, че един запечатан покрив ще превърне Казанлък, Мъглиж и Гурково в центрове на многоетапен международен туризъм с пълни хотели и тълпи от платежоспособни гости, е откровена спекулация, граничеща с манипулация. Семейният и масовият културен туризъм изискват завършени, безопасни, леснодостъпни и интерактивни пространства с развита съпътстваща инфраструктура, а не експедиция до хребета, за да погледаш през стъклата празна зала, в която не можеш да влезеш.
Не може да бъде подминат и въпросът за моралната и институционална отговорност при разпределението на публичния ресурс в една държава, чиито базови сектори се задъхват. Когато десетки села в същия този регион на Централна България прекарват летните месеци на тежък воден режим заради амортизирани етернитови водопроводи, когато пътищата от трети клас в Старозагорско приличат на следвоенни пейзажи, а общинските болници изнемогват за елементарно оборудване, демонстративното фокусиране върху паметника на партията прилича на управленски цинизъм. Оправданието, че парите са целеви и не могат да се харчат за друго, е само половината от истината. Другата половина е, че приоритетите се формират от хората, които пишат проектите. Вместо да защитят проекти за жизненоважни спасителни пояси на местната икономика, регионалните фактори избраха най-лъскавата, медийно шумна и международно екзотична тема, която ще им осигури поредица от пресконференции, коктейли и снимки на фона на планинския залез.
Така пред очите на обществото бавно се оформя познатият сценарий на безкрайния български строителен ремонт. Влизаме в дългогодишен тунел с първоначален билет от три милиона и половина евро, съзнавайки предварително, че цената ще се вдигне, сроковете ще се провалят заради тежките зими и съдебните хватки, а крайният продукт ще бъде просто консервирана черупка, изискваща още милиони за същинско съживяване. Докато политици и чиновници си разменят кухи фрази за деполитизация и регионален растеж, истинският въпрос остава да виси със страшна сила сред мъглите на връх Хаджи Димитър: спасяваме ли културно наследство, или просто строим поредния златен паметник на бездънното чиновническо усвояване, чиято сметка накрая винаги се плаща от хората в низината.
Материалът се позовава на официални изявления на две основни фигури: областния управител на Стара Загора Калоян Дамянов (като представител на държавата собственик и бенефициент) и арх. Дора Иванова от фондация „Проект Бузлуджа“ (партньор по изпълнението и дългогодишен изследовател на обекта).
Основните цитирани данни включват: сключен през октомври 2025 г. договор за безвъзмездно европейско финансиране по програма „Развитие на регионите“ чрез инструмента Концепция за интегрирани териториални инвестиции (КИТИ), водена от община Казанлък. Бюджетът е около 3.5 млн. евро с изплатен аванс от 69 300 лв. (1%). Проектът е със срок от 36 месеца (до есента на 2028 г.) за техническа консервация („Етап 1 – Консолидация“) – нов покрив и дограма. Посочена е и първата обществена поръчка за конструктивно обследване на стойност близо 51 000 евро без ДДС. Данните за туристическия потенциал цитират анкета, според която 94% от чуждестранните посетители биха платили входен билет.
Източник: sik.bg
