Коридорите на ул. „Екзарх Йосиф“ отдавна познават тишината, която предшества бурята, но днес тази тишина има съвсем различен, почти лабораторен вкус. След близо четири години на институционално безвремие, институционална летаргия и унизително пребиваване в състояние на изтекъл мандат, Висшият съдебен съвет най-после се сдоби с нови лица, а българският политически театър изигра поредното си виртуозно представление. Официалният разказ, сервиран с патос от управляващите и техните партньори, ни убеждава, че сме свидетели на триумфално ново начало, на разчупване на старите окови и на категорична победа на реформаторската мисъл. Само че цифрите от таблото за гласуване в пленарната зала не просто разказват друга история – те крещят истини, които мнозина във властта биха предпочели да останат заровени под дебелите пластове политическа демагогия. Ние от Свободния информационен канал обаче не сме свикнали да се задоволяваме с удобните фасади, особено когато зад тях прозира познатият циничен чертеж на поредното преразпределение на сфери на влияние, а в центъра на това разместване изплува фигурата на върховния прокурор Камен Михов.
За да разберем какво точно се случи и защо името на Камен Михов започва да звучи като неизбежна развръзка в предстоящата драма за избора на главен обвинител, трябва първо да разбием на пух и прах илюзията за парламентарния сблъсък. Публиката бе залята от остри телевизионни монолози и яростни обвинения в колаборация, но когато пръстите на народните представители натиснаха бутоните, се случи нещо, което граничи с аритметичен абсурд. Осем от единадесетте нови членове на съвета от парламентарната квота събраха смазваща подкрепа от 225 до 227 гласа. Това не е просто квалифицирано мнозинство от две трети, това е пълен, монолитен, предварително разчертан до милиметър консенсус, какъвто рядко се вижда дори при гласуване на държавния бюджет. Лидерите на парламентарните групи се замеряха с епитети пред камерите, но вътре в залата дисциплината бе желязна. И докато от Движението за права и свободи постъпиха напълно прагматично, предвидимо и държавнически отговорно, публикувайки предварително профилите и имената на кандидатите, с което практически осветиха процедурата и свалиха маските на лицемерието, партията на Бойко Борисов отново потъна в познатото си двойнствено блато.
Борисов, който от години обича да се представя за единствен гарант на стабилността и евроатлантическата правоверност, за сетен път демонстрира своя изпитан стил на византийска политика. Пред медиите той гневно клеймеше новата „сглобка“, вайкаше се от кулоарите за подменената воля и вещаеше мрачни сценарии, но хората му послушно натиснаха зеления бутон за абсолютно същите номинации, които уж критикуваше. Тази цинична игра на два стана – публичен опозиционен вой за пред наивния електорат и абсолютно подчинение при реалното разпределение на съдебните порции – е запазената марка на лидера на ГЕРБ. Вместо да поеме ясна отговорност, да застане с лицето си и да защити конкретна визия за бъдещето на Темида, Борисов предпочете удобната позиция на скрит съучастник, който запазва своите лостове за влияние в съдебната власт, докато публично прехвърля вината върху новите си партньори. Този театър обаче вече не трогва никого, защото зад кулисите истинският залог не е моралът на партиите, а ключът от кабинета на петия етаж в Съдебната палата.
Именно тук прожекторите неизбежно се насочват към Камен Михов – човекът, чието име дълго време бе пазено в дълбок оперативен резерв, но чиято кариерна траектория изглежда перфектно подготвена за настоящия исторически момент. Върховен прокурор с безупречна институционална биография, Михов представлява класическия образ на системата отвътре, но без тежките токсични натрупвания, които съсипаха кариерите на неговите предшественици. Още през октомври 2026 г., когато институционалната криза достигна своя апогей, той направи изключително премерен и показателен ход: официално декларира писменото си съгласие да поеме поста на временно изпълняващ длъжността главен прокурор. Това не беше спонтанна хрумка, нито жест на самоцелна амбиция, а ясен сигнал към кадровиците, че на разположение има авторитетен юрист от Върховната касационна прокуратура, който не се плаши от жежката институционална отговорност. Фактът, че тогавашната Прокурорска колегия не се осмели да внесе кандидатурата му и предпочете временни решения, само доказва колко неудобен би могъл да бъде Михов за изчерпаните стари баланси. Сега обаче картината е коренно различна – старият ВСС е в историята, а новият състав ще търси фигура, която едновременно да успокои гилдията, да отговори на високите изисквания за висок професионализъм и да получи онази задължителна доза институционално признание, която да сложи край на войните между институциите.
На фона на възможния избор на Камен Михов, всякакви опити за връщане на познатите стари фигури изглеждат като опасна институционална регресия. За нас от Свободния информационен канал евентуалната повторна номинация или въобще споменаването на Борислав Сарафов за титулярен главен прокурор е абсолютно абсурдна и лишена от всякаква политическа и морална логика идея. Сарафов олицетворява една епоха на полуразпад, на безкрайни компромиси и публични скандали, която приключи безславно през април 2026 г. с неговото оттегляне от временното управление на прокуратурата. Процедурата за неговия избор бе категорично прекратена още през 2025 г. и всякакви спекулации, че той би могъл да се завърне на бял кон през парадния вход, са просто димни завеси, пускани от кръгове, които не могат да се примирят със загубата на влияние. Съдебната власт преживя прекалено много трусове около казуси като „Осемте джуджета“, аферата с Мартин Божанов-Нотариуса и скандалите с нерегламентиран натиск върху магистрати, за да си позволи лукса да се върне в изходна позиция. Обществото и гилдията нямат нужда от реанимация на компрометирани модели, а от стабилна институционална фигура, каквато е Камен Михов – човек, който познава детайлите на върховната касация, има уважението на колегите си и не носи багажа на задкулисните фаворити.
Разбира се, сметките за гласовете в новия ВСС тепърва ще се пренареждат. За избора на нов обвинител номер едно са необходими минимум 13 гласа в 25-членния орган. Ако анализите за разпределението на силите са верни, новото реформаторско ядро около номинациите на управляващите и техните партньори разполага с около 12 гласа, което означава, че един-единствен кадровик ще наклони везните в едната или другата посока. В такава сложна, почти шахматна конфигурация, нито една крайна, конфликтна или чисто политическа фигура не може да оцелее. Издигането на действащ магистрат като Иван Демерджиев, чието име понякога се подхвърля в публичното пространство, би взривило балансите заради ясната му обвързаност с изпълнителната власт и президентството. Подобен риск крие и евентуално лансиране на Магдалена Лазарова-Проданова, която макар и да получи временно доверие, прекалено силно напомня за модела на заместниците и приемствеността от предишния кабинет. В тази мъгла от взаимно блокиращи се интереси профилът на Камен Михов изпъква като онзи естествен компромис, който съчетава консервативната правна традиция с неизбежната нужда от хигиена в системата.
Не бива да забравяме и паралелните процеси, които протичат със същата свирепа сила. В близките месеци новият ВСС ще трябва да реши не само кой ще оглави държавното обвинение, но и кой ще поеме председателското място във Върховния административен съд, както и ръководството на Националната следствена служба. Тези три ключови позиции образуват триъгълник на влияние, в който нито едно решение няма да бъде взето изолирано. Именно тук проличава дълбочината на кадровия инженеринг. Докато опозиционната риторика на Борисов се опитва да замъгли погледа на наблюдателите с празни приказки за „нова сглобка“, истинската битка се води за това кои лоялности ще надделеят в прокурорската и съдийската колегии. Присъствието на фигури като Андрей Янкулов в прокурорската колегия и Емил Дечев сред съдиите гарантира, че тонът няма да бъде спокоен и че всяка номинация ще бъде подложена на безпощадна дисекция. В същото време широк кръг от професионалната квота, подкрепен от юристи като Петко Петков при следователите и Веселин Вучков в съвета, ясно показва, че системните играчи няма да допуснат аматьорски експерименти или инсталирането на случайни фигуранти.
Ако правосъдният министър Николай Найденов се окаже прав в прогнозата си, че България ще има титулярен главен прокурор до пролетта на 2027 г., то следващите месеци ще бъдат време на тихо, но безпощадно надлъгване. Сянката на Камен Михов вече пада тежко над предстоящите заседания на Прокурорската колегия. Неговият отказ да бъде страничен наблюдател и заявената готовност да поеме юздите в най-тежкия момент го превръщат в неизбежен фактор. Всичко зависи от това дали новият ВСС ще намери куража да излезе от порочния кръг на политическото лицемерие, персонифицирано от безкрайните игрички на Борисов, или отново ще предпочете познатото удобство на половинчатите решения. Едно обаче е сигурно – времето за маневри изтича, кулисите падат, а името на новия главен обвинител ще бъде лакмусът, който окончателно ще покаже дали съдебната власт започва своето истинско възраждане, или сме станали свидетели просто на поредната скъпо платена смяна на караула.
Източник: sik.bg