МЕГА СКАНДАЛ В СВОБОДНИЯ КАНАЛ! КМЕТСКИ ТАРИКАТЛЪЦИ В ПАЗАРДЖИК: ОБЩИНАТА ОСТАВИ ПАМЕТНИК ДА ГНИЕ 20 ГОДИНИ, ЗА ДА СИ ИЗПЕРЕ ПАРИТЕ В КУХИ ФИРМИ!


От морал и родолюбие общините по правило правят най-добрите и най-чистите пари, стига да намерят достатъчно прогнил параван, зад който да скрият собственото си тридесетгодишно безхаберие. Патриотизмът по българските земи отдавна не е духовна категория, а добре смазана бюджетна пералня, в която изтърбушените възрожденски фасади служат за безотказно алиби на институционалния цинизъм. В Пазарджик тази схема е доведена до съвършенство под формата на две съседни постройки, споделящи една обща носеща стена и два диаметрално противоположни свята. От едната страна грее излъсканата, прясно боядисана през 2019 година къща музей на възрожденския писател, художник и министър на народното просвещение Константин Величков – стерилна витрина за официални чествания, венци и дежурни директорски слова. От другата страна, долепена до нея като прокажен роднина, е Геновата къща – архитектурно бижу от късната османска епоха, което вече близо две десетилетия виси на уродливи аварийни подпори, сякаш е наказана за това, че изобщо е оцеляла до наши дни. Ние от Свободния информационен канал решихме да не се задоволяваме с празничните съобщения за спасяване на паметника, а да погледнем отблизо в пукнатините на тази странна любов между местната власт и културното наследство, където всяка изгнила греда мирише на безстопанственост и нагласени обществени поръчки.

Геновата къща не е просто купчина стари дъски и овехтял кирпич, а изключително рядък образец на жилищната архитектура от типа „султан япия“, построена през 1880 година за влиятелния местен жител Тодор Генов. Тази едноетажна постройка носи всички белези на късното възрожденско самочувствие – съвършена геометрична симетрия, монументален централен салон с изящна колонада и онова характерно вътрешно пространство, създадено за фамилна гордост и градска представителност. В продължение на десетилетия под нейните асма тавани са живели хора, градили интелектуалния и административен гръбнак на града и държавата – от литературния критик професор Кръстю Генов, през юриста и някогашен заместник-кмет на Пазарджик Иван Генов, до знакови имена от българската журналистика. Дори след десетилетия на безмилостна влага и системно изоставяне, интериорът на къщата все още пази следи от смазващо благородство – оцелели са автентичните дюшемета, вградените дървени долапи, фините таблени врати и уникалната резбована розета „слънце“ на тавана, чиито лъчи днес осветяват само паяжините и разядената от мухъл мазилка. Още през 1972 година държавата признава тази безспорна ценност, като я обявява за архитектурен паметник от местно значение, а пет години по-късно, през 1977 година, общината я купува с благородния предлог да разшири експозиционната площ на съседния мемориален комплекс на Величков. Точно в този момент започва бавната агония на имота, защото в българската действителност няма по-сигурна присъда за бавна смърт от превръщането на една историческа сграда в публична общинска собственост.

Цели тридесет години документите пътуват между чиновническите бюра, докато покривът пропада, а основите поддават под напора на подпочвените води. Още през далечната 1991 година е съгласуван амбициозен план сградата да се преустрои във фондохранилище за нуждите на Регионалния исторически музей, но парите се изпаряват, а проектът остава да събира прах в архивите. До 2006 година разрухата стига дотам, че общинска комисия от дирекция „Архитектура“ цинично вписва Геновата къща в списъка на потенциално опасните сгради, които застрашават живота на минувачите – същата тази сграда, за чието опазване общината взема заплати и получава субсидии. Година по-късно конструктивно обследване категорично постановява, че носещата конструкция е изчерпала носимоспособността си, състоянието е обявено за аварийно и е препоръчана спешна, неотложна намеса. Отговорът на общинската бюрокрация е феноменален по своята наглост: вместо реставрация, през 2008 година работници набиват няколко груби дървени греди и метални профили като патерици под провисналите стрехи, след което хлопват вратата и забравят за имота за следващите осемнадесет години. Последователни комисии през 2015 и 2017 година преповтарят същите трагични констатации с хладнокръвно безразличие, а сградата буквално се крепи на косъм до възрожденския музей, рискувайки при евентуално срутване да повлече след себе си и светинята на Константин Величков.

Истинското събуждане на чиновническата съвест не настъпва от внезапен прилив на срам, а едва когато съседната къща е завършена и по високите етажи на властта става ясно, че държавата е готова да отвори кесията за нови финансови инжекции. Ръководството на музея, начело с Борис Хаджийски, изготвя проект, който през 2024 година получава одобрението на Министерството на културата, но дори тогава предсмъртната агония на къщата се удължава с цели осемнадесет месеца заради мудни административни процедури. Едва през април 2026 година обществената поръчка най-сетне вижда бял свят, за да разкрие пред внимателния наблюдател една класическа картина на провинциален нагласен търг, при който конкуренцията е задушена още в зародиш. Прогнозната стойност на ремонта е фиксирана на около 175 хиляди евро с ДДС, докато общата сума, осигурена от министерството и музея, набъбва до 205 хиляди евро. Никой в Пазарджик обаче не пожелава да обясни публично как точно се разпределя тази финансова тежест и къде потъва разликата от десетки хиляди евро, защото когато става въпрос за общински поръчки, детайлите винаги се оказват неудобни за споделяне пред данъкоплатците.

Истинският абсурд лъсва в момента, в който се отварят офертите за спасяването на този сложен, застрашен от рухване архитектурен организъм. В страна с десетки реномирани консерватори, архитекти и специализирани строителни дружества, за обекта кандидатства точно един-единствен играч – обединението „Глав-Архи“. Всеки опитен юрист или разследващ журналист знае, че липсата на други кандидати при апетитни реставрационни обекти е най-сигурният индикатор за предварително сковани тръжни условия или за нарочно ниско остойностяване, което отблъсква сериозните фирми и оставя поле за действие само на предварително посочени изпълнители. Когато човек разрови търговските регистри зад гръмкото име „Глав-Архи“, пред него се разкрива класическата анатомия на фасадното строителство. Обединението се състои от две дружества с по петдесет процента дял – „Глав-Проектинвест“ и „Архи 20 строй“. И двете компании се управляват и контролират от едно и също лице – Искра Йосифова. С други думи, пред възложителя е представено фиктивно партньорство, в което една жена си подава ръка сама на себе си, създавайки юридическа конструкция, чиято единствена цел е формално да прескочи изискванията на закона.

Финансовите показатели на тези спасители на възрожденската памет са меко казано стряскащи за обект с изчерпана носимоспособност. Според официалния финансов отчет за 2025 година дружеството „Глав-Проектинвест“ представлява скромно микропредприятие, което при скромни приходи е успяло да натрупа загуба от около 55 хиляди евро. Втората половина от консорциума – „Архи 20 строй“, представлява още по-призрачна структура, която в края на същата финансова година не отчита абсолютно никакви материални активи в баланса си. Изправени сме пред гротескната ситуация възстановяването на рухващ национален паметник, изискващ изключително сложни конструктивни инжекции, хидроизолации и реставрация на уникални дърворезби, да бъде поверено на фирма на червено и неин партньор без нито един собствен актив. Как общинската комисия и ръководството на музея са гарантирали пред закона и обществото, че този изпълнител притежава необходимата финансова стабилност, техника и експертен капацитет да доведе делото докрай, а няма да фалира при първия паднал зид или непредвидено усложнение? Отговорът на този въпрос потъва в оглушително институционално мълчание, зад което прозира класическата схема за прехвърляне на отговорност и усвояване на едни удобни държавни траншове.

Разследването на Свободния информационен канал показва, че целият проект е заченат с тежък вътрешен компромис, който граничи с професионално престъпление спрямо правилата на консервационната наука. Цялостната реставрация е разпарчетосана на три отделни подобекта, от които в момента се финансира само първият – укрепване на основите, нов покрив, подмазване на фасадата и частична реставрация на интериора. Вторият и третият подобект, които включват изграждането на санитарни възли, облагородяването на запустелия двор, оградите и най-вече специализираните инсталации за видеонаблюдение, отопление, климатизация и пожароизвестяване, остават да висят в пространството без нито един осигурен лев. Всеки уважаващ себе си консерватор би ви казал, че е безумие да реставрираш деликатни дървени тавани, оригинални врати и стогодишни подови настилки в сграда, която след приключване на грубите строителни работи отново ще бъде заключена, лишена от микроклимат и оставена на капризите на влагата и температурните амплитуди. Без постоянна вентилация и контрол на въздуха новореставрираните мазилки ще поддадат само за няколко зими, а парите на данъкоплатците ще бъдат буквално погребани под поредния слой мухъл.

Още по-абсурдно звучи официалното признание на музейните власти, че тепърва, по време на самите строителни дейности, ще се прави обследване на физическото състояние на оригиналните детайли. В сериозната реставрационна практика подобни изследвания предхождат проектирането и определят количествено-стойностните сметки, а не се правят постфактум, когато багерите вече са влезли в двора. Този похват оставя широко отворена вратата за непрекъснати анекси към договора за непредвидени разходи – любимият инструмент на местните феодали за изпомпване на допълнителен публичен ресурс, когато парите свършат по средата на строителството. Самият директор на музея не крие скептицизма си, признавайки открито, че институцията не може да се ангажира с никакъв твърд срок за отваряне на вратите за посетители, подхвърляйки мъглявата 2028 година като пожелателен мираж. Това означава, че след изтичането на настоящия договор Геновата къща отново ще застине като празен паметник на безотговорността, чакайки нови субсидии, нови комисии и нови обществени поръчки за довършване.

В същността си пазарджишката драма с Геновата къща не е изолиран инцидент, а безпощадна диагноза на системата, чрез която общините в България третират своята история. В продължение на тридесет години местната управа съзнателно е бездействала, оставяйки една уникална сграда да стигне до ръба на физическото заличаване, нарушавайки собствения си Закон за културното наследство, който изрично вменява на собствениците задължението да поддържат паметниците в изрядно състояние. Когато разрухата става непоносима и започва да заплашва дори съседния музей, общината изведнъж прегръща ролята на спасител, осигурява държавно финансиране и го прелива в ръцете на консорциум от задлъжнели и безресурсни фирми под предлог, че изпълнява своя патриотичен дълг. Родолюбието в общинските зали оживява само тогава, когато зад него се задава банков превод, а моралът се измерва с процента отстъпка и липсата на външни свидетели. Докато институциите се тупат в гърдите, че след почти двадесет години ще махнат аварийните греди от фасадата, Геновата къща остава заложник на същата онази чиновническа ненаситност, която първо я разболя, а сега обещава да я лекува с палиативни мерки и празни обещания.

Източник: sik.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *