В мъгливите коридори на енергийното министерство на улица „Триадица“ тишината никога не е признак на спокойствие; тя е онзи специфичен, плътен херметизъм, в който се разпределят стотици милиони левове преди изобщо някой извън сградата да е разбрал, че сметката вече е написана на името на данъкоплатеца. В началото на ноември, когато вниманието на цялата държава традиционно се размива между политически ротации, предстартови бюджетни пазарлъци и наближаващата зима, в регистъра на Агенцията за обществени поръчки тихо изтече срокът за едно от най-колосалните финансови начинания в новата ни инфраструктурна история. Проектът за язовир „Яденица“ – онази вечна хидроинженерна химера, зачената още в късния социализъм и съживявана периодично при всяка смяна на властта, отново бе изваден от прашните папки. Този път обаче цифрата на етикета кара дори най-закоравелите ветерани в бранша да повдигнат вежди: прогнозна стойност от триста и петдесет милиона евро без ДДС, или закръглено казано – над седемстотин милиона лева за изграждането на язовирна стена и дълъг, сложен реверсивен напорен тунел, който да свърже бъдещата чаша с коритото на „Чаира“. Всяка държава с развиваща се икономика би приветствала подобен мащабен строителен замах, стига под лъскавата опаковка на технологичния триумф да не зееше пропаст от абсурди, които в нормална правна среда щяха да накарат финансовата инспекция и прокуратурата да дежурят на входа на Националната електрическа компания.
Парадоксът на това строително оживление лъсва веднага, щом човек погледне не към чертожните дъски, а към реалната планинска кухина на няколко километра по-нагоре в Рила. Основната, прокламирана от десетилетия функция на „Яденица“ е да послужи като разширение на долния изравнител на помпено-акумулиращата водноелектрическа централа „Чаира“, така че подземният енергиен гигант да може да помпи и да генерира ток не в рамките на скромните осем или десет часа, а в денонощен непрекъснат режим. Но има един смазващ факт, който чиновниците старателно заобикалят в официалните си прессъобщения: ПАВЕЦ „Чаира“ в момента не работи, тя е тежко поразена, на практика инвалидизирана след катастрофалната авария с единия от хидроагрегатите, а неотдавнашните опити на НЕК да намери международен консорциум, който да поеме сложния, рисков и почти ювелирен ремонт на машинното отделение, претърпяха тотален фиаско поради липса на желаещи. Докато държавата признава безсилието си да съживи самото сърце на хидросистемата и се принуждава панически да раздробява търговете за рехабилитация на парче, същата тази държава форсира колосална поръчка за спомагателен воден джоб. Картината е толкова гротескна, че напомня на беден роднина, който тегли непосилен заем, за да построи луксозен двоен гараж с автоматични врати за автомобил, чийто двигател току-що е избухнал на парчета и стои разпилян в калта. Никой от авторите на този енергиен спектакъл не бърза да обясни какво точно ще прави огромен напорен тунел в скалите, ако централата, която трябва да прелива водата през него, остане замръзнала в режим на вечен ремонт за неопределено бъдеще.
Ала техническата несъстоятелност е само първият пласт от мъглата. Истинската анатомия на административния волунтаризъм се крие във финансовите параметри на поръчката, където думата „гаранция“ е заменена с класическото балканско упование на късмета. Процедурата за триста и петдесет милиона евро е стартирана при пълна липса на реално осигурени средства по сметките на възложителя. Отговорните фактори оправдават смелостта си с факта, че проектът фигурира в европейските списъци с обекти от общ интерес, което теоритично отваря вратата за кандидатстване по Механизма за свързване на Европа за съфинансиране до петдесет процента от строителните разходи. Само че произнасянето на чиновниците в Брюксел не се очаква утре, нито следващия месец; индикативният срок за финалните списъци на Европейската комисия е едва през второто тримесечие на далечната две хиляди двадесет и седма година. Да обявиш обществена поръчка, да класираш строителни мегакорпорации и да ги вкараш в преддоговорни отношения цели три години преди да знаеш дали външното финансиране изобщо ще бъде одобрено, граничи с финансова авантюра от най-чист вид. Въпросът какво ще се случи, ако Европейската комисия отхвърли апликационната форма или ореже парите до символичен грант, увисва във вакуума на министерските кабинети. Отговорът обаче е прозрачен за всеки, който познава технологията на публичните харчове: сметката автоматично ще се стовари върху държавния бюджет чрез онези двеста двадесет и осем милиона евро държавни гаранции, които изпълнителната власт вече тихо одобри в края на октомври, превръщайки целия български народ в колективен заложник на частните строителни апетити.
И тук изплува най-деликатният, почти криминален въпрос за механизма, по който ще бъдат избрани щастливците, които ще копаят в рилските гранити. Възложителят е предпочел не класическата, максимално прозрачна открита процедура с ясни ценови пликове и публично обявяване на офертите пред камерите, а далеч по-еластичния и удобен формат на договаряне с предварителна покана за участие. В практиката на големите обществени поръчки този тип процедура винаги е служила като идеален параван за задкулисно инженерство. Тя позволява на оценителната комисия да разчисти терена още на етап предварителен подбор под благовидни предлози за недостатъчен специфичен опит или дребни дефекти в документацията, след което да затвори вратите и да влезе в режим на директни, непрозрачни преговори очи в очи с предварително фаворизирани кандидати. Нещо повече – в документацията изрично е прокраднато предупреждението, че базовата сума от триста и петдесет милиона евро не е окончателна, което при сложни подземни геоложки дейности е буквално празен чек за бъдещи анекси, непредвидени разходи и безкрайни индексации, способни без усилие да удвоят финалната цена до момента, в който през тунела потече първата капка вода.
Цялата тази бързина и процедурна пластичност контрастира фрапантно със сроковете, които бяха предоставени на пазара за подготовка. За да се остойности и проектира мегаструктура с дълбоки тунели, подземни каверни, свръхтежка хидравлика и безпрецедентни екологични изисквания в защитени зони, на кандидатите бе оставен прозорец от едва малко повече от месец – от края на септември до първите дни на ноември. Инженерната логика подсказва, че в подобен срок е физически невъзможно външен, независим консорциум да извърши адекватни теренни проучвания, да пресметне сеизмичните и скалните рискове и да сглоби сериозна ценова архитектура, освен ако някой не е работил по заданието далеч преди официалното му публикуване. Показателен за тази препускаща паника е фактът, че десет от общо единадесетте участника входираха документите си буквално в последните часове преди спукането на гилотината на крайния срок, в трескаво сглобяване на консорциумни споразумения пред нотариусите. Единствено гръцкият строителен конгломерат „Терна“ подаде документите си два дни по-рано, демонстрирайки онази спокойна институционална увереност, която на нашите географски ширини рядко се дължи единствено на добра трудова дисциплина.
Но истинският фарс, който окончателно сваля академичната маска на проекта и го превръща в класически български сюжет, лъсва при прочита на имената в регистъра на участниците. Наред с неизбежния и закономерен десант на чуждестранни гиганти от ранга на турските строителни динозаври „Лимак“, „Доуш“ и „Гюлермак“, които имат зад гърба си построяването на най-дълбоките язовири в Анадола и централните тунели на софийското метро, наред с традиционния австрийски колос „Щрабаг“ и дежурните тежки играчи на българския пътен и сграден инженеринг като „ГБС“, „Трейс“, „Джи Пи груп“ и „Геострой“, в списъка изненадващо изплуват фигури, чието присъствие граничи с цинизма. Най-яркият и скандален пример безспорно е появата на „Нелсен – Чистота“, знаковото дружество от орбитата на боклукчийския холдинг „Титан“, свързван исторически с фигурата на Иво Иванов. Фирма, чийто основен бизнес десетилетия наред се простира между кофите за смет, обществените поръчки за зимно снегопочистване и метенето на столичните булеварди, изведнъж проявява апетит да овладява водното налягане на височинни язовирни стени в Рила, при това без дори да обяви в първоначалното си заявление кои ще бъдат нейните партньори в това хидротехническо приключение.
Компания в списъка на странниците прави и „Електрисити“, малко познато дружество, чийто периметър на досегашна експертиза се ограничава предимно до полагане на вътрешни кабели и монтаж на трафопостове, както и играчи от категорията на „СА.И.Е.“, специализирани предимно в ремонти на училищни сгради и полагане на градски тротоари. Всеки експерт по обществени поръчки, запазил поне капка професионален цинизъм, знае отлично за какво служат подобни екзотични фигуранти в търгове за стотици милиони. Те никога не са призвани да изливат бетон в планината. Тяхната функция е далеч по-дискретна: или играят ролята на статисти, които създават илюзията за шумна и ожесточена пазарна конкуренция пред наблюдаващите европейски институции, или са заредени като скрити мини – процесуални инструменти за обжалване на всеки етап от класирането пред Комисията за защита на конкуренцията и Върховния административен съд, в случай че нещата в тъмната стаичка на преговорите не потръгнат по предварително начертания от кукловодите сценарий.
Докато чиновниците в НЕК подготвят протоколите за предварителен подбор, зад кулисите вече започва тихото разпределяне на бъдещите строителни парцели. Нито един международен гигант, независимо дали идва от Анкара, Атина или Виена, не стъпва на българския терен без предварително съгласувани местни подизпълнители, които да поемат реалното изсипване на бетона, доставката на инертните материали и най-вече – правилното канализиране на финансовите потоци към политическите централи. Проектът „Яденица“ се очертава като най-голямата инфраструктурна ясла за следващите пет години, способна да захрани партийни каси, обръчи от фирми и посреднически структури в момент, когато европейските пари по Плана за възстановяване буксуват, а традиционното магистрално строителство е пред колапс поради изчерпване на лесните схеми за авансово раздаване на порции.
Голямата трагедия в тази цинична схема обаче не е дори потенциалното разхищение на парите, а стратегическата подмяна на реалната енергийна сигурност с бутафорно усвояване на средства. България днес отчаяно се нуждае от работеща, жива и маневрена ПАВЕЦ „Чаира“, за да не се срине електроенергийната система под напора на хаотичния бум на частните фотоволтаични паркове, които в обедните часове произвеждат излишен ток на безценица, а вечер оставят мрежата оголена. Вместо денонощен, прозрачен и международен кризисен щаб, който да ремонтира турбините на централата с участието на оригиналните производители на оборудването, властта предлага скъпоструващо строително алиби – да закопаем стотици милиони левове в изкопаването на дупка в планината, която ще бъде пълна с вода, но напълно безполезна за спасяването на енергетиката ни. Всичко това – с любезното участие на сметопочистващи босове, дежурни строителни абонати на всяка власт и чиновници, които разчитат, че докато дойде две хиляди двадесет и седма година и се разбере кой ще плати сметката, пясъкът на времето отдавна ще е засипал техните подписи под златния тунел на българския преход.
Източник: sik.bg
