Те са мъже на перото, чиито думи не милват с евтини ласки, а дерат директно до кокал. Хора, които не пишат, за да се харесат на днешните напарфюмирани велможи, нито за да събират дежурни аплодисменти из столичните кокетни салони по жълтите павета. В продължение на цели тридесет и пет години – от онзи бурен, наивен и мъглив ноември на 1989-а чак до днешния безпътен ден – Кеворк Кеворкян остана самотният, непреклонен часовой на българската публицистика. И докато поколения самозвани политолози, храненици на чужди фондове и дежурни грантови оптимисти ни чертаеха розовото бъдеще на евроатлантическата ни нирвана, зад димящата пура и тежкия, пронизващ поглед на Кеворк се трупаше горчивината на една безпощадна диагноза. Днес, когато развалините на прехода се срутват върху главите ни с оглушителния грохот на поредните предсрочни избори, въпросът вече не е дали Кеворк е бил прекалено остър или неудобен за нежните уши на властта. Въпросът, пред който цялата ни нация трябва да застане на безпощадна очна ставка, е друг: защо той позна, а ние отказахме да го чуем?
През годините мнозина се опитваха да го омаловажат, да го уязвят, търсейки буквални списъци с датирани „пророчества“ – сякаш Кеворкян е някаква панаирджийска врачка, която размахва стъклено кълбо по кабелните телевизии. Не, господа конформисти, дълбоко сте се заблудили. Кеворк никога не е бил евтин фокусник на ежедневни сензации. Неговата сила е в нещо далеч по-дълбоко, по-страшно и отчайващо рядко срещано по нашите географски ширини: безпогрешният, почти женски изострен инстинкт за моралната гнилоч на системата. Той притежава онова антично, трагическо предчувствие на Касандра, която вижда горящите кули на Троя още в мига, в който наивната тълпа се радва и танцува около дървения кон. В свободния информационен канал сме длъжни да погледнем истината право в очите, без партиен грим и без страхливо женско увъртане. Когато днес отворя прашните папки на личния му архив, когато прелистя пожълтелите страници на списание „Всяка неделя“ от зората на 90-те или разробя текстовете му в „Труд“, „Стандарт“ и „Уикенд“, не виждам просто хроника на отминали събития. Виждам анатомичен атлас на днешното ни крушение. Всяко негово предупреждение, формулирано навремето с хирургическа прецизност, днес се е превърнало в наша обща житейска присъда.
Спомням си началото на 90-те години, когато цялата ни страна бе упоена от евтин опиум. По площадите развълнувани жени и мъже пееха наивни песни за „последен валс“, раздаваха се сини и червени илюзии като евтини бонбони, а в същото време под масата се пренареждаше държавната трапеза. Кеворкян беше сред малцината, които още тогава, в самата зора на масовата и касовата вакханалия, удариха тревога: предстои не демократизация, а криминално, брутално преразпределение на капитали. Той предупреждаваше, че старата номенклатура просто сменя сивия партиен костюм, за да навлече мутренския анцуг, а след това и лъскавия банкерски фрак. Когато по-късно, в знаменития си текст „Насам-натам с пианото“, Кеворкян разглоби на съставни части задкулисните пазарлъци около приватизацията след 1997 г., някои опитаха да го нарекат закъснял критик. Каква нагла лъжа! Документите, икономическите анализи на Института за пазарна икономика и независимите хроники на банковите фалити доказаха с непоклатима сила това, за което той крещеше в ефир: държавата бе буквално обезкостена. Индустриалният гръбнак на България бе предаден на безценица на паралелни икономически структури и входно-изходни хищници. Докато всяка българска майка броеше стотинките за хляб и мляко, новите олигарси си разделяха фабриките, курортите и пристанищата под благосклонния, бащински поглед на „демократичните“ строители на капитализма. Това не беше реформа, беше цинично, безмилостно ограбване на бъдещето на нашите деца. И Кеворк го документира не със сухи чиновнически параграфи, а с жигосващата ярост на публицист, който вижда как родината му се разпродава на килограм на политическия битак.
Погледнете днешната политическа сцена – тази гротескна витрина на тоталното безсилие. България се върти като омагьосана в унизителен режим на постоянно „досрочие“. Избори след избори, парализа на институциите, временни кабинети, които само замитат боклука под килима, и пълна неспособност на държавата да вземе поне едно дългосрочно, спасително решение за оцеляването си. Още преди години Кеворкян предупреди, че тази порочна конструкция е изчерпана откъм смисъл и лидерство и че тя е способна да възпроизвежда единствено слугинаж и фасадна власт. Той беше първият, който прозря разрушителния потенциал на внесените „месии“ – от царе до самозабравили се харвардски шарлатани. Още при триумфалната поява на Симеон Сакскобургготски в началото на новия век той предупреди, че разбиването на традиционната партийна тъкан в името на поредния спасител ще отвори портите за политически инженеринг от най-долна проба. И позна до последната запетая! След монарха дойдоха генералите, след тях телевизионните шоумени, а накрая корпоративните брокери. Всеки следващ етаж от сградата на българската държавност се строеше върху плаващи пясъци от лъжи. Като жена и журналист помня един от най-разтърсващите разговори в българския ефир – интервюто на Кеворк с покойния президент Желю Желев през юни 2003 г. Там самият баща на българската демокрация, притиснат до стената от железните въпроси на журналиста, призна със съкрушен глас: преходът е мой личен провал. Кой друг, ако не Кеворкян, имаше моралния ръст, авторитета и безстрашието да изтръгне това тежко признание от човека, повел митингите на надеждата? В това е магията на неговия метод – той не просто наблюдава рухването, той заставя самите архитекти на илюзията да подпишат протокола за собствения си исторически банкрут.
Но може би най-болезнената рана, най-точният и съсипващ удар на Кеворкян бе нанесен в неговата собствена крепост – медиите. Като човекът, изградил от основи модерната българска телевизия с легендарната „Всяка неделя“, той познаваше до съвършенство механизмите на ефирната магия и тъкмо затова знаеше с каква лекота тя може да се изроди в смъртоносна отрова. Още в края на 90-те и началото на 2000-те години Кеворкян биеше тревога, че журналистиката ни стремително се превръща в клиентелизъм. В текстовете си за свободата на словото той с хирургическа точност описа процеса, който днес преживяваме в пълния му позор: чудовищното сливане на медийни олигарси, корпоративни пари и партийни централи в единен пропаганден картел. Той предупреждаваше за всепоглъщащата „чалгаризация на ума“, за подмяната на истинския интелектуален дебат с евтин скандал и жълта помия. Той предвиди с плашеща яснота епохата на безгръбначните микрофонодържачи – тези услужливи, спретнати момчета и момичета по сутрешните блокове, които не задават въпроси, а раболепно сервират кафе на силните на деня. Кеворк знаеше железния закон: убиеш ли свободното слово, убиваш душата на обществото. Днес международните доклади и класации за свобода на медиите само чиновнически потвърждават онова, което Кеворкян изплака с непоносима болка още преди десетилетия.
Има и една последна, най-страшна, майчински болезнена тема, която Кеворк никога не остави на мира – демографският разпад и социалното разкъсване на българската жива плът. Докато официалната статистика приспиваше народа зад сухи проценти, той пищеше за обезлюдените села, за разбитите семейства, за милионите наши синове и дъщери, прокудени като икономически бежанци по терминалите на летищата в търсене на оцеляване. Той пръв описа зейналата бездна между надменната, лъскава София и умиращата, потънала в забрава провинция. Предупреждаваше за тлеещия етнически разлом, за погрома над образованието, за подмяната на българската културна памет с пластмасови чуждопоклоннически сурогати. Мнозина се опитваха да го изкарат черноглед и вечно недоволен. Днес обаче класните стаи са празни, селските болници – затворени, а нацията ни се топи пред очите ни като свещ в тъмна, неотоплена стая. Нима това не ни беше предсказано? Нима не ни беше изкрещяно право в лицето, докато се правехме на глухи?
Кеворк Кеворкян не е просто име от учебниците по история на печата. Той е институция, сурова школа по мъжко достойнство и непоклатим ориентир за интелектуален кураж. Неговото перо бе онзи жив, парещ въглен, който не позволи на българската съвест да заспи окончателно в ложето на робския конформизъм. Кеворк няма никаква нужда от евтини венцехваления, нито от нагласени изследователски таблици за „сбъднати прогнози“. Неговото най-голямо, най-страшно пророчество се чете навсякъде около нас – в празните погледи на днешните ни компрометирани управници, в полуразрушените фасади, в цинизма на продадените медии и в тежкото мълчание на онези българи, които отдавна се отказаха да се борят. Той позна не защото е имал магическо око за бъдещето, а защото имаше рядката доблест да гледа истината право в зениците в настоящето. И днес, от трибуната на свободния информационен канал, ние не просто му благодарим за уроците по съпротива. Ние сме длъжни да поемем щафетата и да продължим неговата битка с цялата женска страст и непоколебимост, на която сме способни. Защото ако и последните свободни пера замълчат, мракът над България ще стане вечен.
Източник: sik.bg
