ЗЛАТНИЯТ КАПАН НА СЪВЕСТТА: КАК ПОД ПРЕВРЪЗКАТА НА „СПАСЕНАТА ПЪТЕКА“ СТОЛИЧНА ОБЩИНА ПОДАРИ МИЛИОНИ В ПОЛИТЕ НА ВИТОША
През ноември витошкият вятър носи онази характерна, студена миризма на мокра шума и дим от камини, която в полите на планината бързо изтрива спомена за лятото. По Слънчевата алея над Княжево — онази най-стара, излъскана от хиляди стъпки пешеходна пътека, водеща към Бялата вода и Златните мостове — тишината днес не е просто природно спокойствие, а тежко институционално примирие. Там, където доскоро на ръждива телена ограда висеше груба табела с надпис „Частен имот“, днес витае нещо много по-коварно от обикновена градоустройствена неразбория: съвършено конструираният административен параван, зад който общественият морал бива употребен за разчистване на частен строителен апетит в Драгалевци.
Всичко в тази софийска хроника започва като класическа драма за справедливост, каквато публиката обича да консумира с бързо възмущение. Гражданите протестират, планинари недоволстват, че историческият им маршрут е преграден от прясно появил се инвеститор, а новото градско ръководство, избрано под флага на безукорната почтеност и прозрачност, смело излиза на сцената с благородното обещание: ще спасим алеята, ще върнем планината на хората. Това е идеалният сценарий за пресконференция, в който няма как да загубиш симпатии. Но когато човек прелисти дебелите папки с доклади на Столична община, когато се зарови в кадастралните граници, в протоколите от извънредните комисии и в сухите нотариални справки, зад парадния вход на това спасение зейва съвсем друга реалност. Там, сред тихите кулоари на „Московска“ 33, е задействана машина за преразпределение на градски ресурс, поразително напомняща най-мрачните и диви времена на софийските „заменки“ от края на деветдесетте години.
За да се разплете този възел, хронологията трябва да се проследи отзад напред, без да се подминава нито един наглед незначителен подпис. През пролетта на 2024 година един парцел от 1089 квадратни метра в Княжево, през който минава самата туристическа алея, сменя своя собственик срещу приблизително 230 000 евро. Купувачът е Милен Асенов Христов. Името може и да звучи неутрално за непредубедения гражданин, но в света на големия български капитал носи съвсем категорична тежест: син на Асен Христов, основната фигура зад застрахователния и енергиен конгломерат „Еврохолд“, и сам заемащ ключови управленски позиции в свързаните търговски дружества на групата. Парцелът над Княжево изглежда странна инвестиция на пръв поглед — парче земя в подножието на боровата гора, обременено от преминаващи туристически тълпи, исторически съществуваща пътека и драстично свити строителни параметри. По документи за този имот е допустимо минимално застрояване с нисък профил и разгъната площ от едва стотина квадратни метра. Всеки опитен брокер би казал, че покупката на подобна земя носи колосален инвестиционен риск, граничещ с пазарно самоубийство, освен ако купувачът не е разполагал с далеч по-прозорлив поглед върху бъдещите административни ходове на общината.
Само две години по-късно се случва първото счетоводно чудо в този казус. Теренът, купен за малко над двеста хиляди евро, внезапно се оказва оценен от лицензирания оценител „Поликонсулт“ на главозамайващите 622 000 евро. Това е скок от над 170 процента. В математическо изражение стойността му скача до близо 572 евро на квадратен метър — цена, която драстично надхвърля средните офертни нива за свободни и чисти от всякакви тежести парцели в Княжево, където медианата рядко надминава 400 евро. И това се случва при положение, че върху този частен имот тегне най-тежкият фактически сервитут — всенародно известна алея, чието застрояване би предизвикало постоянен обществен скандал, а допустимата квадратура за градеж е символична. Ако някой се опита да изчисли стойността на позволената разгъната застроена площ при тези 108 квадратни метра, се получава пазарен абсурд: общината фактически оценява бъдещото право на строеж на частника на близо 5700 евро за квадратен метър. Подобни цени не съществуват дори на жълтите павета. Но абсурдът не спира тук; той тепърва набира административна скорост.
Вместо да потърси законово отчуждаване, при което цената щеше да бъде определена по съдебен ред с отчитане на реалната историческа тежест на пътеката, или да се позове на анализите на собствените си съветници, че имотът всъщност е бил част от публичния парк „Княжевска борова гора“ преди скандалните преотреждания от епохата на главния архитект Петър Диков през 2011 г., кметът Васил Терзиев внася доклад за замяна. Истинският подарък обаче не е самият акт на размяната, а посоката, в която потичат общинските имоти: квартал Драгалевци, сред тихите улици с висок бонитет, където цената на земята расте с часове, а строителният интерес е ненаситен.
Общината предлага на Милен Христов не един, а два съседни свои терена с внушителната обща площ от 2435 квадратни метра. Това е два пъти и половина повече земя, отколкото общината получава обратно. Но не площта е същината на схемата, а градоустройственото съдържание, което кметската администрация решава доброволно да излее в тази сделка. Първият общински терен от над 1200 квадратни метра по действащия план е отреден за трафопост и озеленяване. Върху него строителство не може да има, което логично сваля цената му до нивата на обикновена тревна площ. Вторият общински имот има внушително позволено застрояване от 1154 квадратни метра РЗП, като върху част от него Христов вече притежава вила и гараж, закупени през 2018 г. заедно с отстъпено право на строеж от далечната 1974 година.
Тук механизмите на сделката започват да приличат на висш пилотаж в корпоративното лобиране. За да стане замяната възможна и максимално изгодна, Столична община се самонатоварва с ролята на обслужващ персонал за частния инвеститор. Лично кметът Терзиев издава заповед за служебно изработване на нов подробен устройствен план. С един замах предназначението на първия терен за трафопост и зелени площи се заличава, за да се трансформира в чист жилищен парцел, а след това двата имота се окрупняват с парцела на Христов. По този начин инвеститорът не просто спасява къщата си, придобивайки земята под нея без търг и конкурс, но получава огромен строителен масив в подножието на планината с потенциал за разгъната застроена площ, която надхвърля десетократно скромния му княжевски терен.
Именно тук изплува най-мрачният въпрос около институционалната хигиена в тази история: как така едно отреждане за трафопост просто изчезва с лека ръка в квартал като Драгалевци, където електрическата мрежа от години виси на косъм, авариите са ежедневие, а напрежението пада при всеки първи сняг? Отговорът се съдържа в едно лаконично писмо, изпратено от електроразпределителното дружество „ЕРМ Запад“, част от същия конгломерат „Електрохолд“, където самият Милен Христов заема директорски постове, а баща му контролира компанията майка. В това писмо монополистът любезно уведомява Столична община, че трафопостът на това място „вече не е необходим от техническа и експлоатационна гледна точка“. Конфликтът на интереси тук не просто наднича зад ъгъла — той седи на първия ред, облечен в официални бланки и подпечатан с корпоративни печати. Синът на шефа получава апетитен терен за строителство, след като семейно контролираната структура удостоверява пред кметството, че няма претенции към публичния инфраструктурен терен.
Математиката зад тази размяна разкрива истинската пропаст между думи и действия. Първоначално общинските имоти в Драгалевци са оценени на малко над 672 000 евро, което би означавало, че Христов трябва да доплати смешните петдесетина хиляди евро разлика, за да се сдобие с две хиляди и четиристотин квадрата в един от най-скъпите квартали на столицата. Когато обаче по коридорите на общинския съвет започва да се шуми и напрежението ескалира, кметът Терзиев прави странен маньовър — с извънредно съобщение повишава цената на общинските терени до 802 607 евро, изисквайки доплащане от 180 000 евро. Но дори при тази коригирана ставка цената на общинската земя остава закована на едва 330 евро на квадратен метър — доста под пазарната медиана за Драгалевци, която се движи около 520 евро за квадратен метър свободен жилищен терен, а при урегулирани имоти с панорама често надхвърля 700 и 800 евро.
Най-показателното в случая е, че общинските експерти упорито оценяват имота на общината по неговото старо, осакатено състояние — като терен за трафопост и занемарена гора, описана от адвоката на собственика като „храсталак, ползван за автоморга“. Но сделката се готви така, че веднага след влизането в сила на кметската заповед за новия устройствен план, този „храсталак“ моментално се трансформира в първокласен жилищен парцел със строителен капацитет за милиони. Разликата между оценката при сегашното състояние и реалната стойност на готовия за застрояване нов терен представлява чиста, директна загуба за града, изчислявана от урбанисти на над един милион евро.
През първите дни на ноември 2026 г. машинацията се движи с поразителна, почти паническа бързина. Докладът на Васил Терзиев е внесен извънредно, директно като допълнителна точка в дневния ред на Комисията по финанси, минава светкавично през архитектурната комисия и само чудодеен отпор в комисията по икономика успява да дръпне аварийната спирачка буквално часове преди окончателното гласуване в зала. Още по-симптоматична е коалицията, която се оформя зад тази заменка. В комисиите предложението събира безпрекословната подкрепа на ГЕРБ, БСП, отцепниците от „Възраждане“ и традиционните брокери на общински гласове. Онези, които публично си разменят обвинения в национално предателство и грабеж, в залата на финансовата комисия тихо и солидарно гласуват рамо до рамо за имотното благоденствие на сина на един от най-влиятелните олигарси в държавата. Единствено съпротивата на неколцина общински съветници от групата на ПП-ДБ и твърдата позиция на „Спаси София“ предотвратяват тихия триумф на сделката.
Кашата става пълна, когато на сцената излизат и разгневените съседи от Драгалевци. Оказва се, че единият от общинските терени, с които кметът щедро се разпорежда, изобщо не е с изчистена собственост. Гражданинът Венцислав Диков публично заявява пред общинарите своите права върху 222 квадратни метра от същия парцел, показвайки, че общината е готова да заменя чужда или най-малкото съсобствена и спорна земя, докато срещу кметската заповед за промяна на устройствения план вече има заведени висящи съдебни дела. Защо се бързаше тогава? Защо институцията не изчака съдебните решения? Защо не потърси консервативния ред за решаване на проблема с пътеката чрез изкупуване на символичната цена от двеста хиляди евро, платени от Христов две години по-рано, а избра да отвори кутията на Пандора с най-компрометирания инструмент в българското градоустройство?
Когато отстраним шумотевицата за „спасената Слънчева алея“, пред нас остава кристално чистият скелет на класическо овладяване на общински ресурс. Васил Терзиев, който дойде на власт с обещанието да прекрати практиките на феодално раздаване на софийските земи, днес се оказва вносител на проект за решение, което изглежда безупречно подредено за обслужване на корпоративния елит под смокиновия лист на една туристическа пътека. Спасяването на пътеката е безспорна обществена нужда, но начинът, по който се прави, превръща самата пътека в разменна монета за осигуряване на огромен строителен обем в Драгалевци.
Докладът временно е върнат за нови оценки. Но въпросът, който виси над софийския кмет, вече не е само математически. Той е морален, политически и дълбоко институционален. Когато новите оценки бъдат представени, ще видим дали Столична община най-после ще признае колко реално струва златната земя в подножието на планината след преотреждането ѝ, или ще продължи да разиграва театъра на онеправданите еколози, докато багерите бавно загряват двигателите си сред драгалевските борове. Защото истинското разследване не приключва с отлагането на един доклад — то тепърва започва от момента, в който институциите решат, че гражданите вече са забравили за цената на собственото си спасение.
Източник: sik.bg
