Сламка за удавника: ГЕРБ и президентските избори

След тежката загуба на парламентарните избори през април ГЕРБ изпадна в политически нокдаун. Партията загуби не само статута на първа политическа сила, но и се превърна в средна и практически заобиколима величина. Като всяка клиентелистка партия, формацията страда от видим отлив на привърженици и спомоществователи. Поведението в парламента е неубедително и непоследователно. Харизмата на Бойко Борисов е помръкнала, самият той изглежда уморен, изнервен и объркан, нови лица и идеи не се забелязват. С една дума, ГЕРБ трябва да се бори не за надмощие, а за оцеляване.

Първото изпитание по този трънлив път са изборите за президент през октомври-ноември тази година. На пръв поглед два месеца преди началото на кампанията позицията на партията изглежда не просто проблемна, а почти безизходна. Засега,

ако съдим по изявления на някои влиятелни фигури

и по фактическата липса не просто на кандидат, а изобщо на процес на подбор на такъв, изглежда, че ГЕРБ вероятно няма да издигне собствен претендент за президент. Това решение изглежда като най-малката злина в резултат от съчетаването на ефектите от тежкото поражение на последните избори и търсенето на политическа стратегия за минимизиране на щетите.

От една страна, въпреки мълчанието на Борисов, редица изявления на членове на ръководството на партията признават мащабните ефекти от изборната загуба. Томислав Дончев, например, я интерпретира като следствие от слаба кампания и негативна обществена оценка за начина, по който са управлявали и заяви, че се налага стратегическа промяна. Без да го заявяват изрично, в партията си дават сметка, че в настоящото състояние ГЕРБ не може да окаже съществена съпротива на кандидатурата на действащия държавен глава Илияна Йотова.

Затова изглежда е възприета

стратегия на превръщане на слабостта в някакво преимущество

или поне в инструмент за оцеляване в кризата. Така бе лансирана и постоянно се отстоява тезата, че победа над Йотова е възможна, само ако се издигне обща кандидатура на всички „десни сили“ (при цялата имагинерност на тази квалификация). Владислав Горанов бе категоричен, че ако някоя партия настоява за партийно оцветена фигура, „вероятността да надделеем над кандидатурата на Йотова е пренебрежимо малка“.

По тази логика, вместо да назовават свои възможни номинации, от ГЕРБ говорят за търсене на „държавник“, който да бъде „най-силната център-дясна номинация“. В същото време, не става дума само за политическа комуникационна стратегия – ясно е, че вътре в партията

няма консенсус (а може би и желаещи) за техен кандидат,

който би могъл ако не да спечели, то поне със сигурност да се класира на балотаж и така да потвърди водещата опозиционна позиция на ГЕРБ. Горанов спомена в лично качество, че би подкрепил Даниел Вълчев , но това не е официална позиция на партията, а освен това самият Вълчев сложи точка на спекулациите относно кандидатирането му.

В тактически план ГЕРБ не можа да измисли нищо по-добро от изчаквателната позиция. Депутатът Георг Георгиев заяви, че „няма срокове, които да ни притискат“ и че традиционно обявяват кандидатите си през септември. Бойко Борисов също потвърди, че ще говорят по темата през септември. Вижда се и надеждата до навечерието на предизборната кампания да се натрупат негативи на управляващите, които да подскажат подходящи теми и лица за кампания.

От друга страна, партията не се отказва от опитите да бъдат инициирани преговори поне с някои от останалите десни опозиционни формации за излъчване на общ кандидат, който да не е от тяхната партия, но да е приемлив, за да получи тяхната подкрепа. Това би им дало шанс

да запазят „лице“, без да поемат риска на самостоятелна кампания.

Без обявен процес по издигане на собствен кандидат, те печелят време и се опитват да наложат на другите изгодни условия, надявайки се на компромис, който да им донесе политически приемливо представяне на президентските избори.

Подобна стратегия изглежда логична, но среща едно непреодолимо препятствие. Както ПП, така и ДБ категорично отказват дори да обсъждат варианта за общ кандидат с ГЕРБ. Това прави положението на партията на Борисов почти безнадеждно. Но само на пръв поглед. ГЕРБ имат един собствен вариант, който би им дал доста добри възможности, най-малкото за да утвърдят превъзходството си над останалите опозиционни сили.

Този скрит коз си има име: Йорданка Фандъкова.

Йорданка Фандъкова изглежда най-логичният и най-силният кандидат, с който ГЕРБ биха могли да се явят, ако решат да издигнат свой кандидат и, разбира се, ако самата Фандъкова приеме да влезе в тази тежка битка.

Преди всичко, тя се радва на доста висока обществена подкрепа, или най-малкото е една от най-малко отричаните фигури на ГЕРБ. Това е изключително ценен актив, особено след тежката загуба на последните избори.

На второ място, дългогодишната работа като кмет на София ѝ дава образ на утвърден и опитен управленец, който е разпознаваем и извън периметъра на партийното ядро. Наистина, тази репутация помръкна в края на третия й мандат, но на фона на днешната управа на столицата мнозина си спомнят с носталгия за нейното време. Известно е, че истината се познава в сравнението.

Трето, тя заема висока формална позиция в партията (член е на Изпълнителната комисия) и никой не поставя под въпрос нейната лоялност и организационна тежест. Иначе казано, в нейната фигура се съчетават възможности за привличане както на партийното ядро, така и на по-широка електорална периферия – по-умерени избиратели, които търсят стабилност и избягват крайностите.

Най-голямото преимущество на хипотетичната кандидатура на Фандъкова е реалният шанс

да достигне до балотаж, като изпревари останалите опозиционни кандидати.

В настоящия момент не се вижда друга фигура (с изключение на Димитър Николов), носеща такива изгледи за партията. Тези шансове изглеждат още по-реални, ако отчитаме видимите трудности на ПП-ДБ пространството да излъчи своевременно достатъчно обединяващ кандидат.

Друго преимущество е възможността да се реабилитира идеята за „управленския капацитет“ на ГЕРБ, която партията се опитва да рекламира след загубата на властта. Сигурно ще се намерят и критици на тази персонификация на модела, но по-добри възможности просто няма.

Вярно е, че профилът на Фандъкова почти изцяло се свързва със София. На президентски избори това може да бъде възприето като недостатък, тъй като се очаква кандидатът да събира равномерна подкрепа в цялата страна, но това едва ли ще бъде фатално предвид тоталната доминация на управляващите от „Прогресивна България“ извън столицата.

Издигането на Фандъкова може да бъде

повод за обвинения от другите десни партии,

че вместо да се търси общоприемлива кандидатура, почти сигурно десният електорат ще се раздели, което ще облагодетелства действащия президент Илияна Йотова. Но в подобен партиен егоизъм биха могли да бъдат обвинени всички опозиционни формации.

Ако обобщим, пред ГЕРБ не се очертава по-приемлив вариант, защото да не издигнат кандидат би означавало признаване на слабост и дезертиране от бойното поле. В този контекст, номинирането на Йорданка Фандъкова се очертава като най-печелившия възможен ход за Борисов, поне в настоящия момент. Но дали партията, т.е. нейният лидер ще го направят, е отделен въпрос.

Александър Маринов