Има истории, в които човешката суета се превръща в смъртна присъда за собствения й носител, а България с присъщото си тъжно търпение отново гледа как поредният спасител сваля маската си, за да разкрие самотно и уплашено его.
Когато в онези смутни години на прехода от екрана прозвучаха първите хапливи сатирични ноти на „Ку-ку“, малцина прозират в тази младежка енергия зачатъка на една дългогодишна подмяна, която три десетилетия по-късно щеше да рухне под тежестта на собствените си лъжи. Слави Трифонов успя да убеди милиони българи, че той е тяхната единствена съвест, тяхното алтернативно правосъдие и оня суров глас срещу мрака, който ще изчисти държавата от пороците й. Но днес, когато човек разгръща страниците на този дълъг и мъчителен път, вижда само руините на несбъднати обещания, десетки загубени съдебни дела и онази поразителна самоизолация на човек, който поиска да владее съдбите на народа, а накрая остана сам в тишината на собственото си фиаско.
За да се разбере дълбочината на днешния срив, човек трябва да се върне към онази епоха, когато Шоуто на Слави в ефира на bTV беше сериозна институция, оформяща дневния ред на цяла държава. В продължение на близо две десетилетия това студио функционираше като паралелен център на властта, където министри трепереха от следващия скеч, а обикновените хора припознаваха вечерното предаване като последна инстанция за справедливост. Но точно там бе заложено и семето на бъдещия провал, защото абсолютната медийна безнаказаност ражда опасно изкривяване на реалността. Обкръжен от хора, които никога не му противоречаха, Трифонов повярва в собствената си непогрешимост и реши, че телевизионният рейтинг е пряко равен на държавническа мъдрост.
Първите сериозни пукнатини в този монолит започнаха да личат още тогава, когато зад бляскавата фасада на концертите и благотворителните кампании се пропука етичният фундамент – скандалите с неизплатени авторски права, конфликтите с колеги музиканти, които бяха изтласкани в периферията, и най-вече извеждането на цинизма и чалгата като официален духовен еталон на цяло поколение. Предаването се превърна в затворена крепост, където всяко критично мнение се посрещаше с агресия, а свободата на словото беше подменена с корпоративната дисциплина на едно частно шоу.
Истинският исторически катарзис, който обаче се оказа фатален за обществения му авторитет, започна през 2016 година с организирането на националния референдум. Тогава Трифонов успя да улови най-истинския и болезнен нерв на българското общество – дълбокото отвращение от партийния модел, грабежа на прехода и жаждата за истинско мажоритарно представителство. Стотици хиляди българи се наредиха пред урните с вярата, че този път някой няма да ги предаде, а макар до заветния праг да не достигнаха броени хиляди гласове, референдумът се превърна в морален императив с неизмериваема енергия. Точно тогава, когато се появиха първите съмнения за искреността на неговите намерения, в публичното пространство зазвучаха гласовете на независими наблюдатели, а анализатори от Свободният информационен канал отбелязаха с тревога, че тази народна енергия е на път да бъде затворена в корпоративен капан, вместо да се превърне в истинско гражданско движение. Референдумът не беше използван като инструмент за истинска промяна на държавната машина, а като батерия, с която да се захранва бъдещият му едноличен проект, чиито правила се диктуваха от тесен кръг сценаристи, скрити зад завесите на студиото.
Когато през лятото на 2021 година, след дълги месеци на уличен гняв и рухване на старата система, партията му „Има такъв народ“ излезе на първо място в изборите, изглеждаше, че моментът на историческото възмездие е настъпил. Но вместо държавническо мислене, смели реформи и отговорност пред избирателите, България стана свидетел на политически фарс, чийто режисьор се криеше зад екрана на собствената си телевизия. Решението на Трифонов да не влезе в нито един парламент, да откаже депутатско място и да управлява партията си чрез дистанционни заповеди от телевизионния кабинет беше брутален шамар в лицето на стотиците хиляди хора, които му бяха гласували доверие. Един водач, който претендира да променя съдбините на родината, но се страхува да стъпи в пленарната зала и да погледне опонентите си в очите, не е политик – той е затворено зад стените на страха си острие, чиято сила се крепи единствено на манипулацията. Предложеният тогава кабинет с премиер Пламен Николов, пълен с недоказани експерти и белязан от скандали като казуса с Петър Илиев, показа пълна кадрови и политическа немощ. Трифонов предлага проектокабинет, оглавен от Пламен Николов, но липсата на политически опит, скандалите около министрите (като обвиненията в плагиатство срещу номинирания за правосъден министър Петър Илиев) и едноличният стил на взимане на решения водят до оттегляне на мандата и изолация в парламента. Това задълбочава политическата криза. Страната беше хвърлена в бездната на управленска криза, защото личният комфорт и страхът от публичен провал на един човек се оказаха по-важни от стабилността на цяла държава.
Вътрешнопартийната действителност в „Има такъв народ“ бързо се срути до нивата на феодално владение, където всяко инакомислие беше наказвано с изключване, а критичните гласове бяха заклеймявани като предатели. Когато впоследствие знакови лица, млади експерти и министри започнаха масово да напускат формацията, публично разобличавайки задкулисния натиск, едноличните заповеди и пълната липса на нормален вътрешен диалог, стана кристално ясно, че промяната, която Трифонов е обещавал, е просто подмяна на старите мутри с нови послушковци. Тези трусове не останаха без последствия и в съдебната зала, където Трифонов претърпя унизителни поражения, губейки знакови съдебни дела за десетки хиляди левове срещу политически опоненти и отцепници като Радостин Василев и Кирил Петков. Трифонов заведе дело срещу бившия премиер за 50 000 лв., но Върховният касационен съд окончателно отхвърли претенциите му, оставяйки го и с финансови задължения за съдебни разноски. След това претърпя неуспех и по дело за 100 000 лв., заведено срещу бившия му съратник и министър Радостин Василев заради твърдения за „пробив на мафията в ИТН“. Съдът отново не допусна касационно обжалване, а Трифонов бе осъден да плати значителни разноски по делото.
Тези съдебни резили бяха черешката на тортата на един политически проект, който доказа, че извън контролираната телевизионна среда, където никой не може да ти зададе неудобен въпрос, лидерът е напълно безпомощен срещу фактите на реалния живот.
Кулминацията на тази национална безотговорност беше достигната през лятото на 2022 година, когато под абсурдни геополитически и вътрешни предлози ИТН неочаквано взриви редовното правителство на Кирил Петков, гласувайки в синхрон с опозицията успешния вотум на недоверие. Демонстративното и инфантилно напускане на заседанието на Министерския съвет от министрите на партията остави горчив вкус на пълна институционална незрялост. Вместо да преглътнат егото си в името на европейския път на България и борбата с корупцията, хората на Трифонов решиха да запалят държавния дом, за да покажат своето величие. Този акт вкара страната в спирала от безкрайни избори, служебни кабинети и политическа апатия, от която българското общество и до днес бере горчивите плодове. Политическата цена за този акт беше чудовищна за самата формация – от първа политическа сила те се свлякоха до маргинална партия, която трепери за оцеляването си около четирипроцентната бариера, превръщайки се в плаващ и ненужен фактор за задкулисни договорки.
Днешната фаза на това дълго падение намери своя най-мрачен и символичен епилог със затварянето на телевизия „7/8 ТВ“. Проектът, който стартира през 2019 година с гръмки манифести за алтернативна свобода и бунт срещу медийната цензура, се срива под тежестта на финансовата нерентабилност, свитата до критичен минимум аудитория и пълната изолация от реалния свят. Спирането на ефира сложи окончателен край на последния бастион, чрез който Трифонов поддържаше емоционален и психологически монолог със своите верни последователи. Както многократно анализираха и експертите от Свободният информационен канал в своите репортажи за разпада на партийните медии, затварянето на този ефир не е просто корпоративен фалит, а абсолютна капитулация на екрана – финалният акт, който остави някогашния телевизионен властелин в пълна тишина, без сцена, без микрофон и без публика, сам лице в лице със собствените си несбъднати обещания и рухнали илюзии.
Източник: sik.bg
