Ириней Константинов, който внезапно и изненадващо за трупата и гилдията беше пенсиониран като директор на общинския театър „София“, сравнително сдържано коментира бързата процедура, по която е освободен от поста година преди края на официалния му мандат и месеци преди финалния етап на проточилия се повече от предполагаемото ремонт в многострадалния храм на Мелпомена. Известният актьор с десетки роли на сцената и екрана, носител на орден „Стара планина“ първа степен, почетен гражданин на София, в разгара на лятото е привикан от принципала, за да подпише съответния формуляр, а срещу това получава благодарствен адрес в стил „за вярна служба“. През последните сезони Ириней Константинов играе в някои от най-качествените постановки на трупата – „Развратникът“, „Пер Гюнт“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Гостува и в „Театър“, един от хитовите спектакли на академичната трупа. Интервю за „Филтър“.
– Дали и в Европа освобождават директори на столични театри с подобна динамика и лекота, господин Константинов?
– Не знам как е по Европа, но се оказа, че в Столична община го правят точно така. Там са наясно – бързо, на тъмно, когато всички са в отпуска и без време за реакция. Защо точно сега ли? Това е въпросът. Един ден госпожа заместник културната кметица ми се обади хитричко и поиска да се видим във връзка със сроковете около откриването на ремонтираната сграда на театъра и неговата 60-годишнина. Това много ме учуди. До този момент тя се криеше и не връщаше обаждане. С представителя на фирмата, която извършва ремонта на сценичната техника, бях договорил датите за приключване на последния етап по работата – механизация, звук, осветление. Госпожа заместник културната кметица беше поканена на тази среща, но не се появи. Та на другия ден, след като ми звънна за неочакваната среща, отидох в кабинета ѝ. Започнахме с любезности и изкуствени усмивки. Красота. Каза ми, че трябва да изляза в пенсия. Че това е приоритет на Столична община в деловите отношения с всички пенсионери. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да възразявам. А и ми оставаше година до края на мандата. Измънка някакви нелепи доводи – за оградата около театъра и че не съм бил настоятелен пред фирмата. Все нейни задължения. Отвън чакаше чиновник от отдел „Труд и работна заплата“ с формуляр за пенсиониране. Подписах го, връчи ми някаква бланка с казионна благодарност, подписана от кмета и се разделихме. Беше подготвено съобщение до медиите и готово. „В полите на Витоша убиват не с игла от злато, а с дърварска секира“, казва великият Яворов.
– Имахте ли подозрения какво ви готвят?
– Да. Защото няма директор, няма проблеми. Трябваше да се освободят от мен. За да не им преча. Да не предявявам изисквания. Всички, отговарящи за ремонта, се оплакваха в общината тъкмо от моите „претенции“. Упрекваха ме, че спирам ремонтните дейности и бавя „процеса“. За тях това, че исках всичко в театъра да бъде направено красиво, звучеше несъстоятелно. За четиригодишните мъки причинени на трупата няма да говоря. За лошо изпълнения ремонт няма да говоря. За течащия покрив след всеки дъжд няма да говоря. За много от нещата, които бяха задължение на фирмата и театърът плати за тях, също няма да говоря. Нито за „пропуснатото“ обзавеждане на фоайето, гримьорните, кабинетите, стаите на администрацията… Ще запазя мълчание и за всичко останало. Засега.
– Но явно има много недомислици.
– Тепърва ще ги разберете. Госпожа заместник културната кметица се отнася към театъра като към втора употреба. Обзавела с нови мебели собствения си кабинет и този на секретарката си, пратила старите мебели да ги стоварят в театъра и казала „Взимайте ги и бъдете благодарни“. Сега, надявам се, ще бъдат отпуснати едни добри пари за довършване на ремонта, които отказваха на мен „заради липса на средства“. Както се казва, последни поръчки, че само година им остава. Дано до тогава излезе решението на прокуратурата по доклада от одита на Агенцията за държавна финансова инспекция – за административна безотговорност и ощетяване на бюджета. И дано след четиригодишен ремонт театърът да е готов за 60-годишнината си и да я посрещне с премиера на 8 ноември.
– Какво още трябваше да свършите до края на официалния ви мандат?
– Всичко съм подготвил и планирал до Коледа. Защото нямах намерение да продължавам след това. Откривам ремонтирания театър, благодаря на състава за всички изтърпени мъки и си тръгвам. Това е моят начин на мислене, това беше моето решение. Споделял съм го многократно, но не получих тази възможност – бях изпреварен от госпожа заместник културната кметица.
– Как преди 18 години решихте да се кандидатирате за директор?
– Помня, че много мислих върху направеното предложение. Същата вечер бях на представление в Панагюрище, когато го получих. Имах огромно колебание, но желанието да се опитам да се преборя за оцеляването на театъра излезе по-силно. Подадох документите, имаше над десет кандидати. Чувствах се странно със самия себе си. Винаги съм бил артист, винаги съм се стремял да бъда свободен и сега ще ставам директор. Администрация, отговорност, всеки ден на работа. Но ставаше дума за театър „София“. Играехме в Златоград, когато получих известието, че съм спечелил конкурса. Забравих всякакви колебания. И тръгнах. Познавах театъра и това ми даваше най-много сигурност и най-голяма надежда. Сграда, актьори, служби, администрация, счетоводство, ателиета. Бях наясно кой кой е и какво може. Наследството беше тежко. Нямахме публика, имахме много слаба организация, салонът беше празен, представленията падаха. Завеса разделяше салона и въпреки това зрителите се брояха на пръсти. Когато едно от представлението се оказа почти пълно, колегите не можеха да повярват на очите си. Всички играехме с желанието то да бъде по-хубаво, тези красиви мигове да не свършват – и продължи повече от обикновеното. Търсихме заглавия, канехме интересни режисьори, постепенно изплувахме. Публиката се завръщаше. Маските падаха, канех нови хора след разумна и трудна преценка, ненавиждах връзките и ходатайствата, исках всички да започват наравно. Някои напуснаха – не понасях клюкари и интриганти. Те станаха най-върлите ми критици през всичките тия години. Запазих състава, не канех звезди отвън – само в краен случай, когато наистина нямаше подходящ актьор в трупата. Дойдоха много млади хора, те са смисъл и надежда за всеки театър. С Елеонора Иванова, Дениза Павлова, Ангела Канева, Неда Спасова, Симона Халачева, Гринго-Богдан Григоров, Даниел Кукушев би се гордяла всяка европейска трупа. Дано да имат успех и достойнство. Оставям добър състав и добре подреден театър, въпреки четиригодишното безумно „пътуване“. Минало и настояще се обединиха, за да изградим новото лице на вечния театър „София“.
– Като шеф на трупата какво още разбрахте за гилдията, което ви изненада?
– Повечето хора от гилдията винаги са ме изненадвали с талант, чувствителност и целеустременост. Много от тях предпочитат да си вършат работата, да доказват себе си, а не да се занимават с клюки и интриги. Рано или късно клюкарите се загубват в собствената си недостатъчност. Не мога да кажа лоша дума за съсловието, още по-малко за хората от моя театър. Възхищава ме, че въпреки трудните условия на работа, гилдията оцелява, появяват се нови млади талантливи хора с нов поглед към света и изкуството и ни движат напред. Работим със световни имена, доказваме се пред света и будим възхищение, че сме силна и талантлива нация.
Но ще споделя друга изненада. Как е възможно в изкуството понякога да ни „водят“ несъстоятелни хора, които всъщност ни връщат назад с присъствието си на ръководни длъжности? Изумяват с некомпетентност и слаба култура, а ние се примиряваме с тях. Но да вървим напред, а тези другите, тях ги е… историята, както казва Чарлз Буковски за политиците.
– Вашият герой в спектакъла „Театър“ е режисьор и мениджър, който познава не само блясъка, но и задкулисието. Вие успяхте ли да запазите здравия разум след половин век в професия, в която маските понякога са повече от искрените лица?
– „Ние сме актьори, ние сме обратното на хора“, казва Том Стопард в своя пиеса. Маските са част от нашия хамелеонски занаят. Сваляме ги, слагаме ги отново – и буквално, и преносно. Когато обаче стоят постоянно върху лицата ни и влизат в живота ни, вече е друго. Маските крият недостатъци – липса на самочувствие, нарушен вътрешен мир. Чрез тях някои оцеляват, при други те прикриват отсъствието на талант. Чрез тях заблуждаваме наивните, галим егото на суетните, привързваме хората към себе си. И така успяваме, придвижваме се в живота и кариерата. Тези, от които сме зависими, макар и да виждат, че сме скрили истинските си лица, обичат да чуват песента на Цирцея. Други не разбират какво се случва, защото маските са станали съвършено перфидни, а трети също са „маскирани“ и подобно общуване им е приятно. През годините се опитвах да се запазя. Длъжен бях да се запазя. Борех се със собствените си маски и бях внимателен с маскираните. Иронично им давах да разберат, че съм наясно с карнавала и се радвах, когато малко по-малко откриваха лицата си. Трудно е. Трудно се сваля щита, с който прикриваш собствената си невъзможност, защото не искаш да я приемеш, да се съгласиш с нея. Никой не иска да причинява болка на душата си. Макар че по този начин с времето се обезличава. Знаете ли, че някои млади колеги дойдоха толкова готови в тази игра, че не ми остана време да видя истинските им лица. Но поне бяха талантливи.
– Публиката усеща ли фалша, според вас?
– Много бързо разкрива маскираните, неискрените, които застават пред нея, изхвърля ги от съзнанието си и ги забравя. Лицето на артиста в живота и на сцената е голяма тема. Стана ми любима преди години, когато работех с Любен Гройс в „Много шум за нищо“ в „Сълза и смях“. Той беше пристрастен към нея и често разсъждавахме върху лицата на героите. А как умееше да го прави той!
– Какви бяха първите ви дни в театър „София“?
– Беше есента на далечната 1985 г. Директорът Кольо Георгиев ме покани в трупата. Бях изгледал всички нейни спектакли, бяха най-добрите. Работех в киното и на други сцени с повечето от колегите, възхищавах им се. И още от първия ден попаднах във фееричния свят на „Морско синьо“ от Валери Петров на Маргарита Младенова. Луда работа падаше, както Грети умее! С унгарският хореограф Миклош Кьоло. Звучеше незабравимата музика на Георги Генков – песни, записи, надежди. Красота! Валери Петров беше постоянно в салона. След репетиции наставаха дълги разговори, а той, безкрайно деликатен, не си позволяваше да има претенции. Но самото му присъствие беше коректив. Валери се усмихваше меко, като в повечето от стихотворенията му, и ако трябваше да промени нещо, го правеше по прецизно безболезнен начин. После дойде Орест в „Орестия“ с Вили Цанков, „Морето“ на Едуард Бонд с Петя Силянова и прекрасната Татяна Лолова, и още, и още… Но сякаш е някаква моя съдба – бях в „Сълза и смях“ в най-силния му период, ЦК уволни Стойчо Мазгалов, театърът се разпадна. Пет години, след като влязох в театър „София“, той се раздели на две. Тръгнахме по своя път. Трудно време – политически неспокойно, хората бяха навън, не влизаха в салона. Публиката намаляваше. Дойдоха Иван Станев, Бойко Богданов, Сашо Морфов направи прочутата „Буря“. По-труден период в българския театър не помня. Но театър „София“ имаше силна история, силно минало и започна да пише своята нова биография.
– Кога ще ви видим отново на голямата сцена?
– Тя трябваше да бъде готова преди шест месеца. Но не е. Когато това се случи, ще ме гледате отново в „Пер Гюнт“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“, а Стефан Иванов, който е директор до конкурс, иска да възстановим и „Развратникът“.
– Връщате се от морския бряг, наобиколихте ли местата, където дебютирахте в голямото кино с „Петимата от Моби Дик“?
– Да, но се чувствам подтиснат. Местата са там, но духът го няма. Има парвенюта с диагоналки, високи подстрижки и с добър апетит. Щастлив съм, че се обичахме с морето в най-красивите ни години.
ИГРАЕ КЛОШАР В НОВ ПОЛИТИЧЕСКИ ТРИЛЪР С ПАРОДИЕН ВКУС
Докато камерите се въртят, минувачи се взират изумени и невярващо в него
Ириней Константинов, който има не по-малко от 50 филма в кариерата си, скоро ще се появи на екрана в нова роля. Той е Спас Кандиларов в „Клошар“ – бездомен мъж от софийските улици, изпаднал в амнезия след побой от скинари. След поредица от перипетии започва да възстановява паметта си чрез доносите за него в Държавна сигурност. Историята на сценариста режисьор Стефан Тенев обединява политически трилър и драма с дискретен пародиен привкус. Когато Спас е приет в болница, става ясно, че е IT специалист от службите с кодово име „Агент Лъв“, създател на софтуера „Еней“, човек с комично, на моменти абсурдно поведение. Програмата му събира секретна информация от целия свят, въпреки че всички разузнавателни агенции са я смятали за безвъзвратно загубена поради смъртта на създателя ѝ. Само че той е жив, макар че не помни нищо.
„Темите са повече от интересни – манипулациите на тайните служби, архивите на Държавна сигурност, създаването на компютърни вируси през 80-те години“, разказва Ириней Константинов и обяснява, че някои от минувачите са се взирали в него невярващо, докато се снимали по столичните булеварди. На финала обаче Спас облича супер луксозен костюм и махва за сбогом на България. В по-младата версия на героя е Юлиян Костов, а ченгето, което го разследва, е Малин Кръстев.
Bairak.bg
