автор Николай Панков
Костадин Костадинов не е символ на съпротива, а еманация на подмяната. Фигура, изкуствено произведена, за да се превърне в патерица на статуквото, в декоративен антисистемен образ, който всъщност брани системата. Неговата роля в българския политически театър не е да разбие старото, а да му даде алиби. Да играе враг на онези, на които под масата помага.
Докато крещи срещу „евроатлантизма“, гласува редом с ГЕРБ. Докато симулира протест, гласува за съдебните зависимости. Докато говори за народа, харчи народната субсидия за туристически обиколки, фирми, роднини и фанатична пропаганда. Не руши системата – укрепва я, като отклонява гнева от нея и го превръща в зрелище.
Зад псевдопатриотичната му реторика прозира едно друго лице – фашизоидно, с презрение към демокрацията, с култ към водача, с омраза към различните. Речите му вече не звучат като тревожна любов към отечеството, а като заплаха към всички, които не се вписват в етническия и идеологическия шаблон на неговото „възраждане“. Не става дума за патриотизъм, а за изграждане на режим в сянка – с груба сила, прост език и лозунги, зад които стоят зависимости и сделки.
Сравнението с балканския диктатор Вулгарис не е случайно. Народняшки патос, високомерен авторитаризъм, а зад фасадата – договорки с икономически интереси, зависимости от служби и изгодни политически позиции. Не освобождение, а контрол. Не движение, а капан. Зад гнева – сценарий.
Защото „Възраждане“ не е идеология, а проект. Проект за неутрализиране на истинската съпротива. Проект за разсейване на гражданския гняв, застрашаване на центъра и овладяване на периферията. Проект, който плаши, за да отврати. Проект, който симулира антисистема, за да запази системата непокътната. Когато народният гняв започне да клокочи, този проект се активира, за да го канализира в празнословие, маршове и бутафорен национализъм, който завършва със задкулисна сделка.
Следите не лъжат. Те водят към хора, които стоят на границата между пари, пропаганда и служби. Милен Врабевски – корпоративен продуцент с прозападна фасада, но същевременно с връзки към учебни материали и културни продукти на „антизападни“ партии. Лютви Местан – майсторът на контролирания конфликт, подготвял терена за такива проекти още преди „Възраждане“ да бъде партия. И Георги Христов – дългата сянка на Държавна сигурност, пазител на механизми за контрол на псевдопатриотичната вълна. Това не е теория – това е координация. Точна. Целенасочена.
Да няма реална съпротива. Да има управляем патриотизъм. Да се отклонява гневът. Да се симулира битка. Да се удавят гласовете на онези, които искат истина, в грохота на една сценично режисирана лъжа.
Истинското възраждане няма нужда от партийни герои, измислени от лабораторията на прехода. Няма нужда от платени историци и книжки със знамена. То идва от дъното, не от договорките. Истинската свобода не се носи с мегафон, а с истина. И тази истина казва: Костадинов не води народа – задържа го. Не руши системата – пази я. Не възражда – симулира. Не освобождава – приспива.
Източник bnews.bg
